Профил на убиец [bg]

Когато репортажът свърши, Алекс отиде при гардероба, взе банана и го закопча на кръста си. После се приближи до прозореца, извади снимките и ги вдигна към светлината, пет странни йероглифа. „Задъхващата се“, „Прегърбената“, „Мухобойката“, „Маршируващата“, „Полумесецът“. Внимателно ги разгледа една по една, сякаш под силните утринни лъчи можеше да зърне важната подробност, която й убягваше.

Носенето на служебни материали вкъщи нарушаваше правилника на управлението. Ала не бе успяла да се сдържи. Дан Романо имаше право, разбира се. Този случай я измъчваше, смущаваше и без това неспокойния й сън. Нощем често се събуждаше с отговора в главата си, но когато се пресегнеше към него, образът избледняваше и оставаше някъде извън нейния обсег като настойчив предупредителен сигнал.

През последните няколко седмици една по една беше прибирала снимките в банана си и сега навсякъде ги носеше със себе си, вадеше ги, когато оставаше сама, гледаше ги, съсредоточаваше се, опитваше се да установи онзи неосезаем детайл, който не преставаше да я тормози. Отговорът бе във фотографиите, не се съмняваше в това, някъде в ярко осветените изображения. Някакъв ключ, откровение. Понякога й се струваше, че залогът не е само решаването на конкретния случай, че ако успее да открие липсващата подробност, ще намери и разковничето на собствената си безкрайна мъка.

Тези жени нито бяха спали с безразборни партньори, нито бяха поемали излишни рискове. Те бяха искали същото като всички останали, ала в разбираемата си жажда за любов всички те бяха пуснали в дома си един и същ мъж — мъж, чиято истинска същност бяха осъзнали едва в последните мигове от живота си.

Александра виждаше на снимките самата себе си. Виждаше как с ужасяващ педантизъм наместват голото й тяло в съответната поза. Бяха изтекли осемнадесет години, откакто бе напуснала тялото си и се беше издигнала високо в небето, облак от зареден с енергия газ, избягал от физическата си същност. И въпреки че през тези безкрайни години постепенно се бе върнала обратно, вече не беше същото. Обвивката не й бе по мярка. Продължаваше да я измъчва някаква необяснима тревога. Дори годините на тренировки по бойни изкуства — разтеглянето, дълбокото осъзнаване на физическите способности и слабости — не й бяха позволили да си възвърне някогашната си естествена цялост. Беше напуснала тялото си и не се бе върнала напълно. И онази нейна част, която все още продължаваше да се рее свободна, понякога сякаш намираше временно убежище в жертвите, които фотографираше.

Загледана в снимките, Алекс можеше да се превърне в тези жени, проснати на пода на апартаментите си. Да стане също толкова студена и безжизнена, далечна и празна. Тези жени, които вече ги нямаше, които бяха оставили само своите образи, кристали на сребърна сол в химически разтвор върху бяла хартия.