Всяко мъртво нещо [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 954-733-136-1
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Всяко мъртво нещо [bg]». Краткое содержание книги:
„Романът, който надмина «Мълчанието на агнетата».“ Ню Йорк Таймс
„Сензация! Триумф! Името на Джон Конъли често ще се спряга през новото хилядолетие.“ Паблишерс Уикли
„Ханибал Лектър? Нашето момче би го сдъвкало на закуска.“ Айриш Таймс
— Няма ли да влезеш?
— Изобщо не съм те водил тук, в случай че някой се интересува. При това не желая да я виждам — мен все едно ме няма — отвръща ми той.
Сяда на стол на чардака и вдига крака на парапета, загледан във водната повърхност, която играе под сетните слънчеви лъчи.
Вътре е малко тъмно, дървото изглежда черно на цвят, въздухът е хладен, приятен. От двете си страни виждам врати, които, изглежда, водят към спални; пред мен отсреща е официално подредена всекидневна или гостна със стари, очевидно ръчно дялани мебели. Те са прости на вид, но майсторската им направа веднага си личи. Древно на вид радио свири Шопен; овехтялата скала е осветена и успявам да разчета имена на далечни географски райони и места. Шопеновото ноктюрно звучи силно, то се носи навред и стига и до най-крайната спалня. Където ме чака старицата.
Тя е сляпа. Зениците й са бели, лицето — едро, кръгло като луна; гънки тлъстина една върху друга се стелят по гушата. Виждам ръцете й през прозрачната материя на роклята — те са по-дебели от моите. Отеклите й крака са като дънери на по-малки дървета и завършват с удивително фини, бих казал дори изящни пръсти. Седи, подпряна на цяла планина възглавници около нея, на гигантско легло в стая, осветена от петромаксов ветроупорен фенер. Пердетата са спуснати. По груба преценка тежи най-малко сто и двайсет кила, ако не и повече.
— Седни, душко — обръща се безпогрешно към мен и взема ръката ми в своите. Леко, като пеперуда, движи пръсти по моите. Очите й гледат някъде право напред, а не в мен, но пръстите внимателно проследяват линиите на дланите ми. Всичко вижда тази жена.
— Зная защо дошъл — казва високо, по момичешки, сякаш се обажда огромна кукла, чийто говорещ механизъм е сменен по погрешка с този за по-малкия модел. — Страда. Боли, много боли, навсякъде, вътре в теб… Твое момиченце, твоя жена, тях вече ги няма.
В полумрака ми се струва, че от старицата се отделя могъща енергия — на вълни, на вълни. Въздухът припуква.
— Лельо, разкажи ми, моля те, за момичето в блатото, онова момиче, което е без очи.
Обръщам се към нея така, защото не зная как другояче. Това е креолско обръщение на френски към по-възрастни хора, с които нямате родство. Пък не й зная и малкото име.
— Бедно дете — казва старицата и челото й се сбръчква във видима мъка. — То първо дошло тук. Тя бяга, бяга от нещо, от лош, зъл човек. И се губи. Пътува с него и никога вече не отива дома. Той наранява, наранява нея, много лошо. Но не докосва, само с ножа.
Сега за пръв път обръща очи към мен и повторно някак си усещам, че тя не е сляпа. Не. Поне не в обичайния смисъл на думата. Ръцете й отново опипват дланите ми, затварям очи. Усещам, че тя е била — там — в мрака на мочурищата, заедно с момичето в последните му мигове. Носила е мир и покой, докато ножът е вършел пъкленото си дело.
„Не плачи, дете, не плачи, душко. Ела с леля, леля ще те вземе. Дай ръка, душко, вече не боли, всичко вече свърши…“
Изведнъж усещам, дълбоко нейде в себе си чувствам и чувам съскането на ножа и неописуемата болка, той стърже и търка, отделя мускулна тъкан от става, плът от кост, душата от тялото, артист на смъртта в своето платно на унищожението, болката танцува в мен заедно със сетния дъх, изгасващия живот, като кратка светкавица, набъбваща с органните тонове на песента на Ада. Непознато момиче в блатата на Луизиана.
И в неговата агония долавям агонията на моето дете, на моята жена. И съм повече от сигурен, че убиецът е един и същи човек. Защото когато болката и животът напускат тялото му, онова дете в блатата вече е в мрака. Преди да го убие, той го е ослепил.
— Кой е той? — питам.
Тя заговаря и в гласа й звучат четири други гласа: на съпруга и дъщеря, на възрастна затлъстяла жена на легло в тъмна стая и на безименно момиче, разделило се с живота само самичко в бруталната смърт, в смрадта и застоялата вода на луизианските тресавища.
— Той е ПЪТНИКА.
Уолтър се помести на скърцащото кожено кресло, а звукът на лъжичката по порцелановата чашка ми се стори като звън на камбана.
— Не, не е вярно. Не съм го намерил.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Мълчахме дълго. После той каза:
— Искам да те помоля за една услуга. Не за мен лично, за друг човек.