Всяко мъртво нещо [bg]

— Няма ли да влезеш?

— Изобщо не съм те водил тук, в случай че някой се интересува. При това не желая да я виждам — мен все едно ме няма — отвръща ми той.

Сяда на стол на чардака и вдига крака на парапета, загледан във водната повърхност, която играе под сетните слънчеви лъчи.

Вътре е малко тъмно, дървото изглежда черно на цвят, въздухът е хладен, приятен. От двете си страни виждам врати, които, изглежда, водят към спални; пред мен отсреща е официално подредена всекидневна или гостна със стари, очевидно ръчно дялани мебели. Те са прости на вид, но майсторската им направа веднага си личи. Древно на вид радио свири Шопен; овехтялата скала е осветена и успявам да разчета имена на далечни географски райони и места. Шопеновото ноктюрно звучи силно, то се носи навред и стига и до най-крайната спалня. Където ме чака старицата.

Тя е сляпа. Зениците й са бели, лицето — едро, кръгло като луна; гънки тлъстина една върху друга се стелят по гушата. Виждам ръцете й през прозрачната материя на роклята — те са по-дебели от моите. Отеклите й крака са като дънери на по-малки дървета и завършват с удивително фини, бих казал дори изящни пръсти. Седи, подпряна на цяла планина възглавници около нея, на гигантско легло в стая, осветена от петромаксов ветроупорен фенер. Пердетата са спуснати. По груба преценка тежи най-малко сто и двайсет кила, ако не и повече.

— Седни, душко — обръща се безпогрешно към мен и взема ръката ми в своите. Леко, като пеперуда, движи пръсти по моите. Очите й гледат някъде право напред, а не в мен, но пръстите внимателно проследяват линиите на дланите ми. Всичко вижда тази жена.