Всяко мъртво нещо [bg]

Слушал съм разкази за Жан Лафет[15], и неговите главорези; те лагерували нейде по тези места. Днес други, по-модерни разбойници са заели същите скривалища — тук крият марихуаната и хероина, които продават на баламите от градовете. Тук има и множество тъмни, зеленикави гробове на незнайни жертви — заклани, застреляни, разкъсани; телата на убитите от векове подхранват вечния растеж на природата и тежкия аромат на зелената растителност наоколо.

Колата завива отново и стигаме до място, където кипарисите образуват нещо като арка над пътя. Следва дървен мост, той пращи и пъшка под автомобила. Боята по дървото му се лющи и пада, а то придобива неясен цвят. Във фантомния полумрак отсреща забелязвам фигура, която ми се вижда гигантска в светлика на залеза; бели като яйчен белтък очи в сянката под дърветата ни следят внимателно, докато минаваме.

— Видя ли го? — пита Улрич.

— Кой е този?

— Най-малкият син на дъртата. Те Жан, му вика тя. Жан Пти — малкия Жан. Доста е бавен в мисленето, но пък й е верен пазач. Всъщност всичките й деца са такива.

— Всичките ли?

— Ами в къщата има общо шест души. Старата, синът и, три деца от брака на втория й син — той е починал със съпругата си в катастрофа миналата година — и една от дъщерите. Освен това има още петима синове и три дъщери и всички те живеят не по-далече от пет мили оттук. Пък и местните хора също се грижат за нея. Тя тук е нещо като матриарх. Голяма магия.

Поглеждам го да разбера дали в думите си влага ирония. Не. Напълно е сериозен.

Излизаме от горичката и пристигаме на разчистено място — полянка пред дълга, едноетажна къща, издигната над земята на къси колони от обелени дънери. Изглежда стара, но построена с мерак и любов; дебелите стволове са подбрани грижливо — еднакви по дебелина, без чепове, пасващи отлично в подреждането. Дървените плочи на покрива също говорят за майсторска ръка. Те са здрави, много стабилно сложени; тук-там се вижда някоя по-тъмна — това е поредната сменена. Вратата е отворена, има мрежа против насекомите; столове и детски играчки колкото искате — на чардака, който минава по дължината на фасадата и завива някъде отзад. Именно оттам долитат детски гласове и пляскане на вода.

Тънката рамка с мрежата се открехва и пред нас пристъпва дребно, стройно момиче, не — жена на тридесетина години с деликатни черти и буйна, тъмна коса, вързана на конска опашка отзад. Кожата й е с цвят на светло кафе. Но когато излизаме от колата и приближаваме, забелязвам, че фината отдалеч кожа е белязана с типичните за едра шарка дупчици. Изглежда, познава Улрич, защото когато тръгвам напред, мигом отстъпва и задържа вратата, за да мога да вляза. Обръщам се, но Улрич не ме следва. Питам: