Всяко мъртво нещо [bg]

— Има една жена, малко далеч се пада — чак в енорията Сейнт Мартин. Стара креолка. Тя вижда разни неща, има дарба, както казват местните. Умее да прогонва гри-гри — това са злите духове, дивотии някакви, знаеш. Лекува болни деца, събира разделени влюбени, прави магии. Има видения. Посещават я разни духове.

Спира и се облизва, после пак се взира в мен.

— Ясновидка, а?

— Вещица, ако вярваш на местните хора.

— А ти вярваш ли им?

— Тя е… абе, помагала е на закона веднъж-дваж в миналото според местните ченгета. Аз с нея досега не съм си имал вземане-даване.

— А сега?

Кафето ми пристига, Улрич поръча още за себе си.

Мълчим, докато келнерът се отдалечи, и Улрич пак изпива половината от новодонесеното вряло кафе на един дъх.

— Има десетина деца и хиляди шибани внуци, правнуци и праправнуци. Някои от тях живеят при нея или наблизо до къщата й, така че тя никога не е сама. Има по-голямо семейство и от Авраам, библейския патриарх.

Усмихва се, но това е по-скоро сянка на усмивка, която отлита бързо като прогонена птичка. Отлита като предупреждение за онова, което тепърва предстои да чуя.

— Та тя казва, че момиче било убито неотдавна в заблатеното устие на някаква река до къщата й, по-скоро в мочурищата, където едно време върлували батарийските пирати. Съобщила на шерифа, ама неговите хора не обърнали особено внимание. Тя не казва точно място, само твърди, че младо момиче било убито нейде в блатата. Видяла го в свой сън.

На шерифа много му пука за нейните сънища. Не е направил нищо досега. Е, май не е точно така. Наредил на местните да си отварят очите и после забравил за случката.

— Е, защо ми го разправяш това? Ново развитие ли има?

— Дъртата твърди, че нощем чувала момичето да плаче.

Струва ми се, че Улрич е притеснен по някаква причина от това, което ми разказва, дори може би изплашен. Но не съм сигурен. Във всеки случай той поглежда към прозорците на кафенето и трие лице с гигантска и оваляна носна кърпа.

— И още нещо има… — сгъва кърпата и я прибира в джоба на панталона.

— Твърди, че лицето на момичето било изрязано — въздъхва дълбоко и добавя: — И било ослепено, преди да умре…

Движим се в северна посока, минаваме шосе I-10, сменяме изходите от време на време. Оставяме зад себе си пазарния комплекс и продължаваме към Западен Батън Руж. По пътя има паркинги за камиони, игрални къщи, а баровете навсякъде са претъпкани с бели работници от петролодобива или чернокожи. Всички до един поркат едно и също долнопробно уиски или евтина, разредена южняшка бира. Духа горещ вятър, носи тежък дъх от тресавищата, шиба силно клоните на дърветата. Те се мятат нагоре-надолу и въздишат. После пресичаме и се качваме на „Ейчафалея“ — шосето, дигнато на носещи греди, надълбоко набити в мочурищата. Всъщност вече се намираме в едноименните тресавища. И в дълбоко провинциална Южна Луизиана, в истинската родина на старите френски заселници. Наричат ги кейджуни или кажуни и са френскоговорещи.