Всяко мъртво нещо [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 954-733-136-1
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Всяко мъртво нещо [bg]». Краткое содержание книги:
„Романът, който надмина «Мълчанието на агнетата».“ Ню Йорк Таймс
„Сензация! Триумф! Името на Джон Конъли често ще се спряга през новото хилядолетие.“ Паблишерс Уикли
„Ханибал Лектър? Нашето момче би го сдъвкало на закуска.“ Айриш Таймс
Ама пък има и нещо весело, да знаеш! Нейният психоаналитик, който работи с регресивни терапии, умник някакъв, й дава чуден съвет. Дава й акъл да ме съди за нанасяне на телесни увреждания в минал живот! Значи, тия тарикати смятат да ме прекарат — да им стана морско свинче, манекен за проба дали ще си пробутат гяволъка в някой съд! Тестени глави, дявол да ги вземе! Празнотиквеници, гледат по някой документален филм по кабелната и се мислят за Клеопатра или Уилям Завоевателя[14].
И на Улрич очите му се навлажняват, вероятно при мисълта за загубената хилядарка и за номерата, които Съдбата играе на търсещите некомплициран секс хора.
— А Лайза напоследък обаждала ли се е?
Сега лицето му наистина помръква, той махва с ръка.
— Все още е с онези Христови маниаци от сектата. Когато ми позвъни за последен път, бе да ми каже, че кракът й се оправил и да поиска още мангизи. Ако „Исус спасява!“, както им е девизът на онези сектанти, вероятно някой му е вързал бизнеса с банките и спестовните каси.
Лайза си бе счупила крака предната година в инцидент с ролкови кънки, малко преди да намери истинския Бог в лицето на сектата. Улрич обаче смяташе, че тя продължава да страда от установеното тогава от лекарите мозъчно сътресение.
Изведнъж се заглежда в мен с присвити очи и констатира:
— Ама ти май не си добре, а? Така ли е?
— Жив съм, тук съм. Какво повече? Ти имаш ли нещо за мен?
Издува бузи и бавно изпуска въздуха, сякаш по този начин си подрежда мислите.
— Има една жена, малко далеч се пада — чак в енорията Сейнт Мартин. Стара креолка. Тя вижда разни неща, има дарба, както казват местните. Умее да прогонва гри-гри — това са злите духове, дивотии някакви, знаеш. Лекува болни деца, събира разделени влюбени, прави магии. Има видения. Посещават я разни духове.
Спира и се облизва, после пак се взира в мен.
— Ясновидка, а?
— Вещица, ако вярваш на местните хора.
— А ти вярваш ли им?
— Тя е… абе, помагала е на закона веднъж-дваж в миналото според местните ченгета. Аз с нея досега не съм си имал вземане-даване.
— А сега?
Кафето ми пристига, Улрич поръча още за себе си.
Мълчим, докато келнерът се отдалечи, и Улрич пак изпива половината от новодонесеното вряло кафе на един дъх.
— Има десетина деца и хиляди шибани внуци, правнуци и праправнуци. Някои от тях живеят при нея или наблизо до къщата й, така че тя никога не е сама. Има по-голямо семейство и от Авраам, библейския патриарх.
Усмихва се, но това е по-скоро сянка на усмивка, която отлита бързо като прогонена птичка. Отлита като предупреждение за онова, което тепърва предстои да чуя.
— Та тя казва, че момиче било убито неотдавна в заблатеното устие на някаква река до къщата й, по-скоро в мочурищата, където едно време върлували батарийските пирати. Съобщила на шерифа, ама неговите хора не обърнали особено внимание. Тя не казва точно място, само твърди, че младо момиче било убито нейде в блатата. Видяла го в свой сън.
На шерифа много му пука за нейните сънища. Не е направил нищо досега. Е, май не е точно така. Наредил на местните да си отварят очите и после забравил за случката.
— Е, защо ми го разправяш това? Ново развитие ли има?
— Дъртата твърди, че нощем чувала момичето да плаче.
Струва ми се, че Улрич е притеснен по някаква причина от това, което ми разказва, дори може би изплашен. Но не съм сигурен. Във всеки случай той поглежда към прозорците на кафенето и трие лице с гигантска и оваляна носна кърпа.
— И още нещо има… — сгъва кърпата и я прибира в джоба на панталона.
— Твърди, че лицето на момичето било изрязано — въздъхва дълбоко и добавя: — И било ослепено, преди да умре…
Движим се в северна посока, минаваме шосе I-10, сменяме изходите от време на време. Оставяме зад себе си пазарния комплекс и продължаваме към Западен Батън Руж. По пътя има паркинги за камиони, игрални къщи, а баровете навсякъде са претъпкани с бели работници от петролодобива или чернокожи. Всички до един поркат едно и също долнопробно уиски или евтина, разредена южняшка бира. Духа горещ вятър, носи тежък дъх от тресавищата, шиба силно клоните на дърветата. Те се мятат нагоре-надолу и въздишат. После пресичаме и се качваме на „Ейчафалея“ — шосето, дигнато на носещи греди, надълбоко набити в мочурищата. Всъщност вече се намираме в едноименните тресавища. И в дълбоко провинциална Южна Луизиана, в истинската родина на старите френски заселници. Наричат ги кейджуни или кажуни и са френскоговорещи.
14
Нормандски дук, победоносен английски крал (1066-1087). — Бел. прев.