Изтръгнати от корен [bg]

— Ти да не си мислиш, че ще държиш принц Марек заключен и дълбоко заспал за вечни времена? — отвърна Змеят през рамо.

— А като се събуди… — започнах аз, но замълчах. — Можете ли… ще можете ли да го накарате да забрави?

— Ама разбира се. Той няма да забележи нищо особено, когато се събуди с разцепващо главоболие и огромна дупка в паметта.

— Ами ако… — Изправих се с усилие на крака, все така стиснала ножа. — Ами ако си спомня нещо друго? Как си е легнал в собствената си стая…

— Пробвай да не говориш такива глупости. Ти каза, че не си го съблазнила, и той е дошъл тук по своя инициатива. Кога се е породило това намерение? Просто тази вечер, след като си е легнал? Или е мислил за него по целия път — топло легло, гостоприемни обятия — да, разбирам, че твоите не са били такива, достатъчно ясно го доказа — сопна се той, когато се готвех да възразя. — Доколкото знаем, той е смятал да го направи още преди тръгването си — нещо като добре пресметната обида.

Спомних си думите на принца: „Типично за него, нали?“ — сякаш го беше помислил предварително, сякаш едва ли не го беше планирал.

— Да обиди вас?

— Той си мисли, че аз взимам жените като наложници. Повечето царедворци го правят или биха го правили, ако имаха възможност. Затова предполагам, че е искал да ми сложи рога. След това с удоволствие би разпространил мълвата в двореца, сигурен съм в това. С такива неща си губят времето благородниците.

В гласа му личеше презрение, но когато връхлетя в стаята ми по-рано, несъмнено беше ядосан.

— Защо би искал да ви обиди? — попитах смутено. — Той не дойде ли, за да… да ви помоли за някаква магия?

— Не, дойде да се наслади на гледката на Леса. Естествено, че дойде за магия, но аз го пратих да си гледа работата, която е да посича вражеските рицари и да не се меси в неща, които не разбира. — Той изсумтя. — Започнал е да вярва на собствените си трубадури. Иска да си върне кралицата.

— Но нали кралицата е мъртва?

Бях объркана. Тъкмо така започнаха войните. Преди двайсетина години росийският кронпринц Василий дошъл на визита в Полния, влюбил се в кралица Хана и избягали заедно, а когато кралските войници ги настигнали, двамата изчезнали в Леса.

Това беше краят на историята: никой, който влезеше в Леса, не излизаше оттам или поне не цял и не същият. Понякога хората излизаха слепи и пищящи, друг път обезобразени до неузнаваемост, а най-лошото бе, когато запазваха лицата си, небелязани от смърт, но ужасно объркани отвътре.

Кралицата и принц Василий не бяха излезли изобщо. Кралят на Полния обвинил росийският наследник, че я е похитил, кралят на Росия обвинил Полния за смъртта на наследника си и оттогава войните вървяха една след друга, прекъсвани само от редки примирия и няколко краткотрайни договора.

Тук, в долината, клатехме глави на тази история; всички смятахме, че тя от самото начало е била работа на Леса. Кралицата — с две малки деца — да избяга? Да обяви война на собствения си съпруг? Ухажването им беше легендарно, за сватбата им се пееха песни. Майка ми също ми бе пяла една от тях или поне каквото си спомняше; пътуващите певци, разбира се, вече не ги изпълняваха.