Изтръгнати от корен [bg]

Докато нареждах храната — яйцата, препечения хляб, сладката — погледът ми постоянно се отклоняваше към дългия месарски нож от лъскава стомана, чиято дръжка стърчеше към мен. Бях го използвала, за да режа месо; знаех колко е остър. Родителите ми всяка година гледаха прасе. Помагах при коленето и държах кофата за кръвта, но мисълта да забия нож в човек беше съвсем друго нещо. Затова не си го и представях. Просто сложих ножа на подноса и тръгнах нагоре по стълбите.

Когато влязох в библиотеката, Змеят стоеше до прозореца с гръб към мен и сковани от раздразнение рамене. Механично подредих блюдата едно след друго, докато върху таблата не остана нищо, освен ножа. Роклята ми беше опръскана с овесена каша и яйца; само след миг той щеше да каже…

— Приключвай и се качвай горе.

— Какво? — не разбрах аз. Ножът беше още под салфетката и удавяше всички други мисли. Трябваше ми секунда да осъзная, че съм помилвана.

— Да не би да оглуша? — сопна се той. — Стига си се суетила покрай тези чинии и се махай оттук. Стой си в стаята, докато не те повикам.

Роклята ми беше оцапана и смачкана, цялата в оплетени панделки, но той дори не се бе обърнал да ме погледне. Грабнах подноса и избягах от стаята, без да търся извинение. Изтичах нагоре по стълбите, почти без да усещам ужасната умора, от която едва влачех крака. Отидох в стаята си и като затворих вратата, се измъкнах от копринената рокля, за да навлека отново домашния сукман; после се отпуснах на леглото и с облекчение обвих ръце около тялото си като дете, избегнало боя.

Тогава видях на пода захвърлената табла и голия, лъщящ нож върху нея. О! О, каква глупачка съм била даже да си го помисля. Той беше моят господар: ако по някаква ужасна случайност го бях убила, несъмнено щях да бъда осъдена на смърт за това, а вероятно и родителите ми заедно с мен. Убийството не беше никакъв изход; по-добре да се хвърля от прозореца.

Дори се обърнах и погледнах нещастно през прозореца; тогава видях какво е предизвикало тази злост в Змея. На пътя, водещ към кулата, се вдигаше облак от прах. Не беше каруца, а голяма покрита каляска, напомняща на къща на колела, водена от потни коне, двама ездачи пред кочияша, всичките с куртки в сиво и искрящо зелено. Отзад следваха още четирима конници в подобно облекло.

Каляската със зеления герб с многоглавото чудовище спря пред портите; ездачите слязоха от конете и се захванаха за работа. Всички потрепнаха леко, когато вратите на кулата се открехнаха — огромните врати, които аз не можех и да помръдна. Извих шия и видях Змея сам да излиза на прага.