Опасни пътища [bg]

Вечерта креташе в насилено бъбрене за плачевното състояние на страната ни, за пътищата и времето. Едва когато разговорът се насочи към един телевизионен документален филм за ужасите на промишленото земеделие, се почувства леко оживление. Някаква жена, вероятно подведена от коженото яке и панталон на Зепо, се опита да го въвлече в разговор, като го попита как може да яде, след като е гледал нещо такова.

— Гледахте го, нали?

Той отпи от виното си и се усмихна.

— Да. Почувствах се толкова гладен, че трябваше да отида в „Макдоналдс“. — В нервния смях прозвуча неувереност дали отговорът му да бъде възприет като остроумен или като израз на безчувственост. Разговорът се насочи към по-безопасна тема.

Накрая, след като изтърпяхме кафето и платото със сирене, изглежда, вече беше достатъчно прилично късно, за да си тръгнем, което донесе облекчение на всички. Зепо се приближи до мен, когато Мириам отиде да донесе палтата и започна да ни ги раздава.

— Ама че шибана загуба на време — измърмори той. Само аз можех да го чуя.

Трябваше да се съглася. Но не исках да оставя възможността да ми се изплъзне.

— Все още е доста рано. Можем да отидем някъде другаде.

Зепо поклати глава.

— Забрави. И без това загубих достатъчно много от прекрасната съботна вечер. Имам по-хубави неща за правене.

Вечерта и разочарованието бяха изопнали нервите ми. Не бях в настроение да търпя поведението му на примадона.

— Не, нямаш — отсякох, като се стараех да говоря тихо. — А дори и да имаш, могат да почакат. — За миг по лицето му се изписа изненада, после се ухили.

— Ооо, хапем, така ли? — Не отговорих. Втренчихме се един в друг, но когато моментът се проточи, си спомних къде бяхме и усетих как волята ми се огъва. Точно когато се готвех да отместя поглед, той сви рамене. — Добре, мамка му. Явно ще трябва да пропилея цялата вечер. — Каза го с лекота, но въпреки това усетих удовлетворение, че го бях победил.

По мое предложение решихме четиримата да хванем едно такси. Зепо и аз седнахме на подвижната седалка срещу Анна и Марти, които се настаниха отзад. Чаках Зепо да каже нещо, но очевидно капитулацията му не бе стигнала дотам, за да поеме инициативата. Погледнах часовника си.

— Е, не знам за вас, но мисля, че заслужаваме по едно питие, след като изтърпяхме това. Не е много късно. Някой иска ли едно преди лягане?

Като изчака достатъчно дълго, за да започна да се тревожа, Зепо схвана намека ми.

— Стига да сте съгласни, аз съм член на един частен клуб недалеч оттук. Можем да отидем там, ако искате.

Не исках. Много добре си представях на какъв клуб щеше да е член Зепо. Но беше твърде много да очаквам едновременно да си свърши работата и да е в състояние да предложи някое цивилизовано място. Симулирах ентусиазъм.

— Идеята ми се струва добра. — Погледнах към Анна и Марти. — Ще идем ли?