Опасни пътища [bg]

— Не, никакви.

— В такъв случай сега вече имаш. И ако се опиташ да откажеш, наистина ще те уволня, така че да не спорим. Става ли?

Анна се засмя.

— Струва ми се, че нямам избор.

— Никакъв. — Погледнах часовника си. — Сега е единадесет и половина. Първо трябва да свърша едно-две неща, но ако тръгнем в дванадесет, все пак ще успеем да избегнем най-голямата навалица. Как ти се струва?

— Прекрасно. — Усмихваше ми се широко.

— В такъв случай ще побързам да си свърша работата.

Отидох в кабинета си и затворих вратата. Въпреки факта, че сега заминаването на Анна беше официално обявено, бях в приповдигнато настроение. Не беше длъжна да ми съобщава толкова рано. Това означаваше, че ме чувства близък. Вдигнах телефона и се обадих на Зепо. Звънях доста дълго, преди да отговори.

— Да?

— Зепо? Доналд Ремзи е.

Чу се стон.

— Доналд? Какво искаш? Господи, още съм в леглото.

— В такъв случай ти направих услуга, като те измъкнах оттам. Ще водя Анна на обяд. Искам и ти да дойдеш.

— На обяд? Няма начин.

— Важно е.

— Виж, вече си имам планове за следобеда. А и не съм сам.

— Отърви се от нея и отмени ангажиментите си. Възможността е прекалено добра, за да я пропускаме. — Обясних му какво се беше случило и го осведомих къде щяхме да отидем. — Ще бъдем там към дванадесет. Ти можеш да дойдеш в и половина. Така ще имаш около час. Ако побързаш, ще успееш, струва ми се.

Той въздъхна раздразнено.

— Е, добре. Ще дойда колкото мога по-бързо. Но наистина е досадно.

— Нали затова ти плащам?

— Виж какво, казах, че ще дойда, нали? — Гласът му звучеше кисело.

Започваше да ми писва от настроенията му.

— Дали ще ти се стори прекалено, ако те помоля да бъдеш в по-добро разположение на духа, как мислиш?

— Целият ще съм усмивка — отвърна той и затвори.

Закъсняваше. Но го бях очаквал, така че не си позволих да ми развали удоволствието от компанията на Анна. Тя беше развълнувана и с приповдигнато настроение сега, след като ми беше казала, и когато Зепо най-сетне пристигна, усетих мимолетна болка, че вече няма да я имам само за себе си.

— Това е твоят приятел Зепо, нали? — попита тя, поглеждайки през рамото ми. Обърнах се. Той беше на бара. Махнах му да дойде.

— Какво правите тук? — Усмихна ни се въпросително. Изглеждаше истински изненадан.

— Празнуваме. Анна заминава за Ню Йорк.

Той се обърна към нея.

— Фантастично! За колко време?

— Надявам се, завинаги.

— Заминава с приятеля си. Запознахте се на партито, струва ми се.

— Спомням си. Марти. Е, това е страхотно! Поздравления!

Нямаше и помен от мрачното му настроение. Или беше превъзходен актьор, или беше успял да се ободри. Не ме интересуваше особено кое е от двете. Просто бях благодарен за факта.