Похищението на Ани Торн [bg]

— Тук е Арнхил, а не „От местопрестъплението“ — поставя я обратно полицайката.

— О, да, разбира си. Извинете, за момент ми хрумна, че може би се интересувате от залавяне на извършителя.

Личи си, че ѝ иде да отвърне с пиперлива реплика, но се сдържа. Вместо това протяга ръка.

— Бележката?

Подавам ѝ я и тя я изучава.

— Граматиката не е блестяща.

— Всъщност — отбелязвам — не смятам, че става въпрос за грешка. Според мен е направено нарочно, за да ме заблуди.

Едната ѝ тънка вежда се повдига.

— Продължете.

— Аз съм учител по английски — пояснявам търпеливо — и съм се нагледал на правописни грешки. Това не е грешка, която учениците правят. Никой не пропуска чертичката на Ѝ.

Тя размисля върху чутото.

— В такъв случай, досещате ли се кой би сторил подобно нещо? Някой враг, човек, който ви има зъб?

Едва не се изсмивам на глас. С лопата да ги ринеш, казвам си. Почти съм сигурен, че това е дело на Хърст или някое от приятелчетата му. Но нямам свидетели, нито доказателства, а и предвид разговора си с Хари сутринта (господи, нима е било едва сутринта?) не искам да излагам на риск работата си. Поне засега.

— Господин Торн?

— Ами всъщност аз едва се нанесох. Още не съм имал време да ядосам много хора.

— Но изглежда, работите по въпроса.

— Правя каквото мога.

— Добре, ще се заемем със случая, но вероятно са просто хлапета. И преди сме имали проблеми с деца от вашето училище.

— Така ли? Какви?

— Обичайните. Вандализъм, хулигански прояви.

— Ех, връщате ме назад към младостта.

— Ако желаете, може да изпратим колега да им изнесе лекция за социалната отговорност и други такива неща.

— Ще има ли полза според вас?

— Последния път, когато партньорът ми го направи, някой му спука и четирите гуми.

— Тогава по-добре недейте.

— Чудесно. Ето входящия номер на произшествието, за застрахователни цели. Ако се случи още нещо, не се колебайте да ни звъните.

— Благодаря.

На вратата тя поспира в колебание.

— Вижте, не искам да правя вечерта ви още по-неприятна…

— Няма да е лесно — отвръщам, спомняйки си за пъплещите хлебарки.

— Някой осведоми ли ви за станалото тук?

— Имате предвид убийството?

— Значи знаете.

— Беше споменато.

— И не ви притеснява?

— Не вярвам в призраци.

През лицето ѝ преминава странно, напрегнато изражение и аз изведнъж се сещам.

— Вие сте открили телата, нали?

— С партньора ми пристигнахме първи на местопроизшествието, да — отговаря след кратка пауза.

— Трябва да е било доста тежко.

— Налага се да го вършим. Част от работата ни е.

— Но все пак не бихте живели тук?

Тя свива рамене.

— Кръвта никога не се отмива напълно. Независимо колко препарат използваш и колко силно търкаш. Винаги си остава, дори ако не я виждаш.

— Благодаря, много утешително.

— Вие сам попитахте.

— Ще позволите ли да ви питам още нещо?