Един ден от залеза на света [bg]

— Дванайсет и половина.

— Ще се видим там.

Той се обади по телефона, за да се чуе с децата, но момичето беше на училище, а момчето бе отишло с Кити Делмонико на третия мач от бейзболния шампионат. Побъбри с госпожица Макдугъл. Тя рече:

— Искате ли да им напомням да ви се обаждат всеки ден, щом се върнат вкъщи?

— Не. Това би било твърде тягостно за тях, но определено бих се радвал да си говорим всеки път, когато им се прииска да ми се обадят и, разбира се, мисля да ги извеждам от време на време, когато са свободни и ако тази идея е добра.

— Разбира се, че е добра. Те ще очакват с нетърпение тези разходки.

Той оправи вратовръзката си и отиде на среща с милионера.

Излезе от хотела през вратата към Петдесет и шеста улица, вървеше бавно и мислеше за полето с маковете.

Не познаваше много добре Джо, никога не се сприятелиха. Бяха се срещнали почти случайно съгласно бизнес проекта на сестрите им — да берат макове и да ги продават на букети — но през онази паметна сутрин, в която той изобщо не бе предполагал, че ще падне толкова смях, Джо бе станал част от неговия живот, едно мургаво момченце на десет-единайсет години, още един нов американец, но все още говорещ на почти забравен език, момче със смешен американски изговор, имитиращо как сестра му рита с голите си крака във въздуха над маковете, сякаш с това тя се сбогуваше с един свят и приветстваше друг, света на предприемчивостта и успехите — да береш макове, да ги продаваш, да планираш практични начинания, дори с цветя, да изкарваш пари, да забогатяваш, да бъдеш красив и да танцуваш.

— Виж ги — бе казал Джо. — Виж ги.

И тогава той зарита, както бяха правили момичетата, а те спряха да погледат и се разсмяха.

— Те ще стават филмови актриси — бе рекъл Джо. — Ще бъдат танцьорки във филмите, в които пият вино от обувки — само дето нямат обувки.

Сестрата на Джо бе отвърнала със смях:

— Имаме обувки, Джо, нямай грижа за обувките.

— Имате дълги крака — бе казал Джо и се бе засмял гръмогласно.

Джо беше в по-горния клас и двамата никога не бяха играли заедно в училище, както правят всички приятели от един и същи клас — едното момче в единия край на стаята, другото — в другия, самият той и Зак и целодневната забава помежду им, забелязана или не от учителя, който се чудеше как да се отнася с момчетата от другия край на света, тъй като всички бяха подигравчии. Те се подиграваха дори един на друг. Той се присмиваше на пеенето на Зак, а Зак — на неговото писане.