Добрият вълк [bg]

Софи се плъзна в чистите чаршафи, груби след гладенето. Хладни и свежи, ухаеха на лавандула точно както в детството й.

Тя лежа дълго в полумрака с отворени очи, докато осмисляше думите на Ивон.

Еди Буман стоеше в сумрака в градината на Ивон и гледаше към спалнята, където Софи току-що беше спуснала завесите.

Беше записал в телефона си всичко, което успя да чуе от разговора между Софи и майка й. Разпиляно и неподредено. Имена, събития… Беше нещо голямо. Но оставаше неясно. Той не можеше да схване цялостната картина.

Дали трябваше да предаде това на Томи? Или пък Томи вече знаеше всичко? Затова ли я преследваше?

Еди се запъти към колата и вдигна телефона до ухото си.

Томи отговори след третия сигнал.

— Намира се в къща в Юршхолм. Ще преспи тук — прошепна Еди.

— С кого се срещна?

— С майка си, предполагам.

— За какво говориха?

Еди се поколеба… Не, всичко, което беше научил, го правеше опасен за Томи. Нямаше да му каже нищо. Просто щеше да прави каквото го накара Томи… И после щеше да си продължи живота… Една задача, така беше казал Томи. Една-единствена задача…

— Само видях, че са в кухнята и приказват — отговори Еди. — Не можех да се приближа, не чух нищо.

Еди седна в колата, извади колта от кобура под якето си, отвори жабката. Там беше служебното му оръжие.

— И сега е отишла да си легне?

Еди размени оръжията — прибра стария полуавтоматичен пистолет под документите на колата и постави служебния в кобура и го закопча.

— Да, така изглежда.

— Прибирай се у вас и утре сутрин, като се събуди, да си там — нареди Томи и затвори.

На магистралата обратно към града Еди отвори прозореца с надеждата хладният вечерен въздух да пропъди обърканите му мисли и чувства.

Еди Буман беше израснал в различни приемни домове, където ядеше бой, и още в ранните си тийнейджърски години стана хулиган. Футболните мачове струваха и време, и много пари, затова той отиваше на стадиона след последния съдийски сигнал, за да може направо да се включи в тупаника. Понякога през уикендите се срещаше със свои себеподобни и заедно наритваха в главата случайни минувачи по парковете. Това му действаше успокоително, насилието беше като лекарство. Но побоите не стигаха. Влезе в армията. Замина за Мазари Шариф в Афганистан да стреля по талибаните със своя Ак 5. Те отвръщаха на огъня с „Калашников“ и гранатомет. Еди се прикриваше, засъхнала кал се пръскаше над главата му. Наслаждаваше се на всеки миг.

Докато беше в отпуск в Швеция, се запозна с едно момиче, Аника. Руса, къдрокоса, с очи като на кошута, далеч по-висока категория от него. Еди се укроти, напусна армията, обеща да престане с безсмисленото насилие. Започна да патрулира града нощем в светлоотразителна жилетка и да се прави на социално отговорен.