Добрият вълк [bg]

— Защото съм ядосана. А не искам.

— Бъди.

— Нямам сили.

Прозорецът зад Софи беше открехнат. Бръмчаха насекоми, чуруликаха птици.

— Софи, защо си дошла?

— Не знам…

— Това не е отговор.

Софи се беше надявала на нещо друго. Може би отворени обятия, утешителна майчина прегръдка. Но защо? Ивон не беше от този род майки, никога не е била. А Софи никога не е била дъщеря, която да го желае.

— Прегазиха Алберт. Ти изчезна, дума не ми каза, сега се връщаш. Опитах да се свържа с теб, ти отказа. Разбирах, че си загазила. Опитах се да попитам, да разбера, да ти помогна. Ти ме отблъсна, грубо и студено. Аз се приспособих, спрях да те разпитвам. Тревожех се, чувствах се излишна… стоях като идиот, мълчах си. Само тайни…

Ивон сведе очи.

— Вечно тайни — продължи. — В това съм добра. С поколенията семейството ни се усъвършенства в пазенето на тайни. По пряка линия, от родител на дете, без никой да се съпротивлява.

Тя погледна Софи в очите.

— Мразя това… И всичко, до което води…

— Приемах, че разбираш — продума Софи.

— Как бих могла да разбера, като ти не ми каза нищичко?

— Всичко стана много опасно, много бързо…

— Това ми е ясно — прекъсна я Ивон. — Но не разбирах защо. Можех само да гадая и да мълча. И още е така, мълча.

Софи не отговори.

— Има и други начини — продължи Ивон. — Разговор, знак. Намек, че всичко е наред… Не тотална затвореност…

— Нямах избор — обади се Софи.

Ивон отвори уста, за да каже нещо, но бързо се отказа. Може би нещо й хрумна, тъй като се сепна, замълча. Мълчанието й сложи спирачка. Всичко спря на място.

— Съжалявам, мамо — прошепна Софи.

— Съжалявам, Софи — прошепна Ивон.

Никоя от двете не беше сигурно какво обхваща това съжалявам, но най-сетне намериха общ език, обща основа.

Софи гледаше майка си, която остави изтощението и тъгата да надделеят, избърса очи.

През голяма част от детството и младостта на Софи Ивон беше суетна, самомнителна и егоцентрична. Намираше енергия основно като злоупотребяваше със собственото си самосъжаление, особено след смъртта на бащата на Софи. Но сега, през последната година след катастрофата с Алберт и неясната опасност около Софи, нещо в нея се беше променило. Отпадните продукти от нейния характер, нарцисистичният скрап, който беше запазила през годините, егоцентризмът, нуждата от одобрение, жаждата за внимание, късогледството… всичко това изчезна. Появи се съвсем друга личност. По-здраво стъпила на земята. Личност, която Софи познаваше слабо, но която й беше липсвала.

— Скоро ще се навърши точно една година, откакто се запознах с Хектор Гусман в болницата — започна Софи. — Лежеше в моето отделение, след като го блъснала кола в центъра на Стокхолм…