Галвестън [bg]

Къщата бе замряла, не се чуваше нито звук, не проявяваше никакви признаци на живот. Дъските й бяха избелели и изсушени като прерията край нея.

Рязък пукот — звук, който нямаше как да се сбърка, отекна в пространството. Пистолетен изстрел.

Огледах се — черният път беше пуст и се изкачваше нагоре по един хълм зад мен. Можеше да е някой, излязъл на лов за катерици или гугутки някъде там. Откъм къщата нищо не помръдна.

Изскочих от пикапа с колта в ръка, прескочих канавката и хукнах през двора, но ботушите ми се подхлъзнаха в калта и паднах на колене. Вдигнах пистолета и побягнах с хриптене, подгизнал от жегата. Бях преполовил пътя до къщата, когато тя се подаде от входната врата. Опитах се да успокоя дишането си и се превих на две. Когато се изправих, Роки бе наближила. Мълниеносно ме обзе ужас.

Тя водеше към пикапа момиченце, малко русо момиченце.

Обърнах се и хукнах обратно към форда.

— Рой! Рой, чакай! — извика тя след мен.

— Ти си чакай! — креснах. Краката ми отскачаха като бутала, — ботушите ми се пързаляха по гладката трева. Затръшнах вратата на пикапа, моторът направи няколко оборота и чак тогава запали. Изпаднал в паника, гледах как Роки се мъчи да притича през полето с две раници, докато дърпаше момиченцето след себе си и ми крещеше. Бяха стигнали до канавката, когато натиснах газта и завих обратно към пътя. Покрай мен се разхвърча пръст и чакъл.

Форсирах силно колата. Виждах ги двете в средното огледало и как Роки маха с ръка, докато не ги погълна планина от кафяв прахоляк.

Пръстта по черния път пред мен беше спечена, а той като че водеше вдън гората, към дивата пустош и може би към вода. Опитах да се сетя за последния краен пост на цивилизацията, който бяхме видели на път към онази къща, и колко разстояние трябваше да извървят пеш.

Натиснах спирачки.

Казах си, че ще ги зарежа. Ще се отърва от тях. Но първо ще я закарам донякъде, ще й бутна някакви пари.

Когато се върнах, те стояха край пътя с чантите в краката си. Роки, права, бе опряла на кръста ръцете си, покрити с тънък слой кафеникав прах. Челюстта й стърчеше напред, както когато беше вбесена, но и сякаш знаеше, че ще се върна.

Тя вдигна първо момиченцето — детето имаше дръзки кафеникаво-зелени очи, които се впериха в моите по-дълго, отколкото би се взирал всеки възрастен, без да му стане неудобно. Настани се по средата на седалката, докато продължаваше да не сваля поглед от мен.