Галвестън [bg]

Бих могъл да избягам, да офейкам.

Но утехата да разхождам Сейдж и да вадя раци от капаните, е едно от малкото неща, които мога да си позволя тази сутрин.

Това са същите плажове, където хората на Кабеса де Вака[13] били принудени да канибалстват, където пиратите Ори, Мина и Лафит[14] се измъквали от закона. Тук Лафит построил крепост с име Кампеш, въртял роби, курви, кръчми и служил като губернатор на острова, докато му се наложило да избяга, когато обстрелял американски плавателен съд. Преди бягството си обаче в четиридневна оргия почерпил Галвестън с уиски и жени в излишък. Докато се разхождам по мъгливите плажове сутрин и въздухът е напоен със сол и мирис на гнилоч, си мисля как това място сякаш още го мъчи махмурлукът от всичко, случило се тогава.

Мисля си как Роки ме държа за ръката и ми разказа за онази кола, когато била малка, и как нещата с този остров са същите. Историите са се превърнали в самото място. Четох един писател да казва, че историите са наше спасение, но това са глупости, много ясно. Не са наше спасение.

И все пак историите спасяват нещо.

Те убиха много от времето ми през последните двайсет години. Повече от половината от тях изкарах в затвора.

Далече нататък сивият кипарис гние на кея, дъските са потрошени и пропадат в месинговата мъгла. Няколко чайки са кацнали по подпорите в края му, изпъчили гърди като мънички президенти. Раци цигулари се разбягват в краката ми. Спокойният ритмичен плисък на прибоя. Виждаш как ветровете се надигат далече навътре в Залива — небето бавно-бавно се размърдва и разпенва. Климатът сякаш затяга болтовете в черепа ми.

Заставам под дока — с килнатите и събрани в средата греди кеят прилича на наводнена църква. Трепвам, когато сключвам пръсти около въжето и изтеглям телената клетка. Тънка пяна облива обувките ми за тенис. Махам райбера и четири сини рака тупват в брезентовата торба, окачена на рамото ми, после пак слагам райбера и мятам кошницата във вълните. Раците се борят и мушкат торбата, дебелият брезент се опъва, а аз се усещам, че тази сутрин и Кармен се върти в мислите ми. Почти долавям онзи мирис на „Кемъл ментол“ и на парфюма й „Чарли“ вместо този задръстен от сол въздух.

Докато се изкачвам обратно, се спирам със Сейдж, защото след разрушения кей — точно зад светещия вал на мъглата — виждам ято бутилконоси делфини да се извиват над повърхността в гладки дъги. Сейдж хвърля играчката в краката ми и пак се изтърсва от водата. Кучето има вид на любопитна кокетка, бяло-червена австралийска овчарка, стройна, с бледо-зелени очи и изплезен език. Задържаме се там още минута, защото се надявам пак да видя делфините, ала не ги виждам. Дюните са обрасли с къпини и бодили, един шлеп изпълзява от мъглата към плавателните канали и поема плавно през полезрението на здравото ми око.