Галвестън [bg]

Мисля, че и това е май едно от нещата, които правим тук. Седим си и не забравяме.

— Ще трябва да почнеш отначало — казва Роджър на Дийкън. — От нулата. Връщаш лентата. Струваше ли си според теб?

Поглеждам Ерол, който издухва парата от кафето си на бара и повдига вежда, сякаш тук вътре атмосферата цяла сутрин е била напрегната. Единият от трите кафеника е вече изпразнен, а пепелниците са почти пълни с фасове, което ме кара да се зачудя тия кога ли бяха станали. Шахматната партия изглежда зарязана, а Роджър си е подредил спретната сбирка от фигурките на Дийкън.

— Започни с признанието, че си безсилен — казва му Роджър и пали нова цигара. Прокарва първото дръпване с глътка черно кафе и сгъва дебелите си ръце върху масата. Роджър поддържа малък мустак, подстриган според армейските разпоредби, и лекотата, с която лицето му изразява разочарование, внушава лек намек за тираничност. Не завиждам на Дийкън, чиито зашеметени очи лъщят като лакирани. Отивам при Ерол и оставям торбата с раци на тезгяха.

Роджър казва на Дийкън:

— Започваш пак. Отново и отново. Всеки път, каквото и да ти струва. — Дийкън кимва вяло и една сълза се стича по бузата му. Вдига с две ръце чашата си с кафе и я поднася към устните си бавно, сякаш е вино за свето причастие, а объркването и срамът в погледа му ми напомнят за Роки.

Приведената шия на Дийкън се отразява в стъклената витрина на заведението — разкаяна сянка, сведена над редове понички и сладкиши под флуоресцентните тръби. Мисля си за бележката на Сесил, за мъжа, който задава въпроси, и се питам дали са пратили повече от един човек да ме търси. Аз бих пратил.

Ерол поклаща глава и сгъва вестника, отворен на страницата с конните надбягвания.

— Няма да се върна на хиподрума — казва ми той. — Бездруго там не можеш да се запознаеш с читава жена. — Сядам в едно сепаре между него и масата за шах, Сейдж описва осморки около моите глезени, а после се настанява между краката ми. Дийкън ми кимва и се опитва да се усмихне. Забелязвам, че на челото му има прясна лилава цицина и червено петно в склерата на едното око. Той е израснал тук; беше спечелил някаква стипендия за баскетбол от Тексаския технически университет, работеше нещо в Уол-Март, но тази сутрин усещам, че нещата стоят другояче. Понякога ме нарича „Капитан Морган“ заради превръзката на окото ми.

— Как си, Дийкън? — питам.

— Добре, добре. — Той духа върху чашата си. Така лъха на джин, че миризмата надделява над мириса на кафето, на сладките и дори на цигарите.