![Мъжът от Санкт Петербург [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/8/4/mzht-ot-sankt-peterburg-bg-download.jpg)
Мъжът от Санкт Петербург [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-038-8
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Мъжът от Санкт Петербург [bg]». Краткое содержание книги:
В тази сложна политическа игра никой не може да предвиди, че Лидия би разпознала Феликс и би рискувала живота на собствената си дъщеря заради него.
В началото на кариерата си Кен Фолет пише романи с различна тематика и в различни жанрове, за които самият той казва, че са най-доброто, на което е бил способен в този момент. С времето прави опити и в други жанрове и започва да пише криминални романи. На български до момента са издадени: „Опасно богатство“, „Ключът към Ребека“, „Полетът на стършела“, а вече и „Мъжът от Санкт Петербург“.
В последните години Кен Фолет създава и исторически романи. Сред тях са трилогията „XX век“, разказваща световната история в най-тъмните години на човечеството от съвременната история — Първата световна война, Втората световна война и Студената война и другата историческа трилогия, все още незавършена, „Устоите на земята“ и „Свят без край“, които проследяват градежа на катедралата Кингсбридж и борбите за власт и влияние.
Кен Фолет е английски писател, роден на 5 юни 1949 година в Кардиф, Южен Уелс. Получил е образованието си в държавни училища и завършва философия с отличие. Започва да работи като журналист, като именно през този период издава и първия си роман, който обаче не успява да се превърне в бестселър. Но той не спира да пише и днес името на Кен Фолет се свързва с доста заглавия на трилъри и исторически романи. Продадени са над 100 милиона копия на негови творби по цял свят.
„Ще убия Орлов с радост — помисли си той. — Какво сладко отмъщение ще е това! А след това ще мога спокойно да умра.“
Потрепери.
— Май сте се простудили — каза дебеланата.
Феликс сви рамене.
— Нося му една хубава агнешка пържола за вечеря и съм му направила ябълков пай — рече тя.
— А? — За какво говореше тази жена, по дяволите? Той стана от пейката и тръгна през тревата към сградата. Седна на земята и облегна гръб о едно дърво. Трябваше да наблюдава къщата ден-два и да открие що за живот ще води Орлов в Лондон: кога излиза и къде ходи; с какво пътува — с карета, двуколка, автомобил или файтон; колко време прекарва с Уолдън. В идеалния случай искаше да е в състояние да предвижда действията му, за да може да го причака някъде. А щеше да постигне това единствено като изучи навиците му. Иначе се налагаше да разбере по друг начин плановете на княза — вероятно като подкупи някой слуга в дома.
Оставаше и въпросът какво оръжие да използва и как да си го набави. Изборът щеше да зависи от конкретните обстоятелства на убийството. А набавянето — от анархистите на Джубили Стрийт. За тази цел аматьорската театрална група нямаше да е от полза, както и интелектуалците в Дънстън Хаусис и всъщност всички, които уж бяха в състояние да помогнат. Но имаше четирима-петима гневни млади мъже, които винаги разполагаха с пари за пиене и в редките случаи, когато станеше дума за политика, говореха за анархизма като за „лишаване на грабителите“, а на жаргон това означаваше финансиране на революцията чрез кражба. Те сигурно имаха оръжия или знаеха къде да ги намерят.
Две момичета, които приличаха на продавачки, се приближиха до неговото дърво и той чу думите на едното:
— Казвам му: Ако си мислиш, че само защото си завел едно момиче в „Биоскоп“ и си му купил халба тъмно пиво, можеш да… — И отминаха.
Феликс бе обзет от странно чувство. Зачуди се дали момичетата са причината — но не, те не означаваха нищо за него. „Нима съм притеснен? Не. Доволен? Не, това ще стане по-късно. Развълнуван? Не бих казал.“
И накрая го установи — беше щастлив.
Което бе наистина много странно.
Тази нощ Уолдън отиде в стаята на Лидия. След като се любиха, тя заспа на рамото му, а той лежеше в тъмното и си припомняше Санкт Петербург от 1895 г.
По онова време все пътуваше — Америка, Африка, Арабия — предимно защото Англия не беше достатъчно голяма, за да побере и него, и баща му. Петербургското общество му се стори пъстро, но превзето. Той харесваше руската природа и водката. Езиците му се удаваха лесно, а руският беше най-трудният от всички, с които се бе захващал, и той се наслаждаваше на предизвикателството.
Като наследник на графство Стивън беше длъжен да посети британския посланик; а от посланика пък се очакваше да го кани на приеми и да го представя. Стивън ходеше на приемите, защото обичаше да говори за политика с дипломати почти толкова, колкото да играе на комар с офицери и да се напива с актриси. Точно на един прием в британското посолство срещна Лидия.
Беше чувал вече за нея. Говореше се, че е образец за добродетел и голяма красавица. Наистина беше красавица, притежаваше крехка, безцветна красота — имаше бледа кожа, светлоруса коса и беше облечена с бяла рокля. Освен това бе скромна, възпитана и изключително любезна. В нея като че ли нямаше нищо и Уолдън доста бързо се лиши от компанията й.
Но по-късно се оказа, че седи до нея на масата за вечеря, и беше длъжен да поведе разговор. Всички руснаци говореха френски, а ако учеха трети език, това бе немски, и по тази причина Лидия знаеше съвсем малко английски. За щастие, неговият френски беше добър. По-големият проблем беше да намери тема за разговор. Той каза нещо за руското правителство и тя отвърна с някаква реакционерска баналност, каквито се сипеха отвсякъде. Той заговори за голямата си страст — ловът на едър дивеч в Африка, и тя известно време слуша с интерес, докато Уолдън не спомена голите черни пигмеи, в този момент тя се изчерви и се извърна да говори с мъжа от другата й страна. Стивън си каза, че не е особено заинтригуван от нея, че тя е точно от момичетата, за които мъжете се женят, а той все още не възнамеряваше. Не можеше обаче да се отърве от усещането, че в нея се крие нещо повече от привидното.