Мъжът от Санкт Петербург [bg]

Феликс вървеше нагоре-надолу из парк „Сейнт Джеймс“ и обмисляше видяното. От време на време се озърташе към пътя и елегантната бяла фасада на къщата на Уолдън, която се издигаше над високата стена като благородническа глава над колосана яка. „Въобразяват си, че там са в безопасност“, мислеше си той.

Седна на една пейка, откъдето можеше да наблюдава къщата. Средната класа на Лондон сновеше покрай него: момичетата с крещящите шапки, чиновниците и търговците, тръгнали към дома си, с тъмни костюми и бомбета. Имаше и клюкарстващи бавачки с бебета в колички или прекалено навлечени малки дечица; имаше и джентълмени с цилиндри, тръгнали към или от клубовете по „Сейнт Джеймс“; лакеи с ливреи разхождаха дребни грозни кученца. Дебела жена с голяма пазарска чанта се тръшна на пейката до него и рече:

— Голяма жега, нали?

Той не знаеше какво трябва да отговори, затова се усмихна и извърна глава.

Изглежда, Орлов съзнаваше, че в Англия животът му е в опасност. Беше се показал само за няколко секунди на гарата и изобщо не излезе от къщата. Феликс предполагаше, че предварително е помолил да го посрещне закрита карета, защото времето беше хубаво и повечето хора пътуваха в отворени карети.

Осъзна, че до днес е планирал убийството по-скоро абстрактно. То беше въпрос на международна политика, дипломатически свади, съюзи и намерения, военни възможности, хипотетични реакции на далечни кайзери и царе. Сега внезапно бе добило плът и кръв: това беше истински човек, с определен ръст и телосложение, младо лице с тънки мустачки, лице, което трябваше да бъде смазано от куршум; това беше късо тяло с тежко палто, което трябваше да бъде превърнато в кървава каша от бомба; това беше гладко избръснато гърло над възела на вратовръзката, което трябваше да бъде прерязано и от него да бликне кръв.

Феликс се чувстваше напълно способен да го направи. Даже нещо повече — нямаше търпение. Съществуваха някои въпроси — но на тях щеше да получи отговори; имаше и проблеми — но те щяха да бъдат разрешени; щеше да е нужен кураж — а той разполагаше с него в изобилие.

Представи си Орлов и Уолдън в онази красива къща, издокарани с фините си дрехи, заобиколени от тихи слуги. Скоро щяха да вечерят на дълга маса, чиято полирана повърхност щеше да отразява като в огледало колосаните салфетки и сребърните прибори. Щяха да се хранят със съвършено чисти ръце, дори с бели нокти, а жените да са с ръкавици. Щяха да изядат само една десета от сервираната храна и останалото да изпратят пак в кухнята. Вероятно щяха да говорят за расови коне, за новата дамска мода или за кралска особа, която всички познават. Междувременно хората, които щяха да се бият в тази война, трепереха в копторите си в суровия руски климат — и все пак винаги бяха готови да намерят още една паница картофена супа за скитащ анархист.