Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Улеф се намръщи. Наведе се към нея и от устата му я лъхна мирис на алкохол.
— Какво си намислила, Вин?
— Улеф, мисля… че ще се случи нещо — прошепна тя. — Нещо с принудителите. Просто не искам точно сега да съм в леговището.
Улеф помълча, после каза:
— Е, добре. Колко време ще отнеме това?
— Не зная. Поне до довечера. Но трябва да тръгваме. Веднага.
Той бавно кимна.
— Почакай ме тук за малко — добави тя и погледна към Кеймън, който се кискаше на поредния виц. След това мина безшумно по покрития с тъмни петна от сажди под и влезе в задната стая.
Спалното помещение на бандата бе обикновен коридор с наредени на пода постели. Беше тясно и неудобно, но все пак бе за предпочитане пред студените улици, на които неведнъж бе замръквала през годините, прекарани с Рийн.
„Нищо чудно тези улици пак да ми станат убежище“ — помисли си. Беше оцеляла на тях преди. Щеше да се справи отново.
Приближи се до сламеника си, заслушана в приглушените гласове на мъжете в голямата стая, коленичи и огледа оскъдните си вещи. Ако нещо се случеше с бандата, нямаше да може да се върне за тях. Никога. Но от друга страна, не можеше да вземе сламеника — щеше да е прекалено подозрително. Оставаше само малката кутия с разни дребни предмети — камъче от всеки град, където бе живяла, обицата, която според Рийн й била подарък от майка й, и парче обсидиан с размера на голяма монета. Беше с неравни краища — Рийн го носеше като талисман за късмет. Единственото, което й остави, когато избяга от бандата преди половин година. Когато я изостави.
„Както винаги казваше, че ще направи. Само дето не вярвах, че ще си тръгне. И тъкмо затова той си отиде“.
Стисна обсидиана в шепа и напъха камъчетата в джоба си. Сложи си обицата — беше съвсем обикновена изработка. Не ставаше дори за крадене, тъкмо затова не се боеше да я държи в кутията. Но все пак я носеше рядко, защото се страхуваше, че украшението ще й придаде по-женствен вид.
Нямаше никакви пари, но Рийн я бе научил как да проси и да намира храна. И двете занятия не бяха от лесните в Последната империя, особено в Лутадел, но щеше да се справи — нямаше избор.
Остави кутията на сламеника и се върна в общото помещение. Може би преувеличаваше и нямаше да се случи нищо лошо. Но ако се окажеше, че е права… какво пък, ако имаше нещо, на което Рийн я бе научил добре, то бе как да си пази гърба. Идеята да вземе Улеф беше добра. Той имаше връзки в Лутадел. Ако нещо станеше с Кеймън и бандата, вероятно щеше да им намери някаква работа…
Прекрачи прага и замръзна. Улеф не седеше до масата, където го бе оставила. Беше в другия край на стаята. До бара. До… Кеймън.
— Какво значи това? — Кеймън се надигна, лицето му беше зачервено. Изрита стола назад и пристъпи към нея, олюляваше се пиянски. — Ще бягаме, а? Решила си да ме предадеш на Министерството, така ли?
Вин се стрелна към стълбата, като заобикаляше отчаяно маси и хора.
Кеймън запокити един стол и я удари в гърба. Остра болка я прониза между плешките, неколцина от присъстващите извикаха, когато столът отскочи и помете близките маси.
Вин се просна замаяна. После… нещо вътре в нея, нещо, което не разбираше, й даде сила. Главата й спря да се върти, болката се смали до малка точка. Тя се изправи и залитна.
Кеймън вече беше до нея. Зашлеви я с такава сила, че щеше да й счупи врата. Вин почти не усети сблъсъка с пода.
Кеймън се наведе над нея, сграбчи я за ризата, вдигна я и замахна с юмрук. Тя нямаше време нито да мисли, нито да говори — можеше да направи само едно нещо. Използва целия си наличен Късмет в един-единствен тласък срещу Кеймън, за да успокои гнева му.
Кеймън се поколеба. За миг погледът му омекна и хватката му се отпусна.
Но в следващия миг гневът блесна отново в очите му. Непоклатим. Ужасяващ.
— Проклета пачавра — изръмжа той, стисна я за раменете и я разтърси. — Онзи подлец, брат ти, никога не ме е уважавал и ти си същата. Трябваше да съм по-строг с вас. Трябваше…
Вин опита да се освободи, но Кеймън я държеше здраво. Тя се огледа отчаяно, с надеждата някой от присъстващите да й помогне, макар да знаеше, че това е безполезно. Безразличие. Всички извърнаха лица, засрамени, но не и загрижени. Улеф стоеше до масата на Кеймън и гледаше гузно.
В главата й зашепна познат глас. Гласът на Рийн. „Глупачка! Тук царува жестокостта. В подземния свят нямаш приятели. И никога няма да имаш!“
Тя се задърпа, но Кеймън я удари отново и я повали на земята. Ударът я зашемети.
„Трябва да търпиш — мина й през ума. — Той няма да те убие. Има нужда от теб“.
Но когато вдигна очи, видя надвесения над нея Кеймън, пиян и разярен. Знаеше, че този път е различно, че няма да е само побой. Кеймън си беше наумил, че е решила да го предаде на Министерството. И вече не се владееше. В очите му се четеше желание да убива. — „Моля те!“ — помисли си отчаяно Вин посегна към Късмета и направи нов опит. Но нямаше реакция. Като всичко останало, късметът също я беше предал.