Последната империя

Хората тук са пастири — макар че секачите и орачите не са рядкост. Странно е, че един толкова изостанал край е създал пророчества и религии, на които се уповава целият свят.

Кеймън броеше плячката, като пускаше златните боксинги един по един в ковчежето на масата. Все още изглеждаше леко озадачен и това бе съвсем обяснимо. Три хиляди боксинга бяха солидна сума — много повече, отколкото Кеймън би спечелил за цяла една, при това успешна година. Около масата бяха насядали най-близките му другари, ейл и смях се лееха на воля.

Вин седеше в ъгъла и се опитваше да си изясни защо страхът не я напуска. Три хиляди боксинга. Министерството не би трябвало да се раздели с такава сума толкова лесно. Прелан Ариев изглеждаше твърде хитър, за да бъде измамен с подобна лекота.

Кеймън пусна поредната монета в ковчежето. Вин не можеше да определи дали постъпва глупаво, или хитро, като се перчи с подобно богатство. В бандите от подземния свят действаха строги правила: всеки получаваше дял от печалбата в зависимост от положението си в групата. Беше голямо изкушение да убиеш главатаря и да сложиш ръка на богатствата му, но хората си даваха сметка, че успешният водач осигурява добра печалба за всички. Убиеш ли го не навреме, ще изгубиш бъдещите си постъпления — да не говорим, че ще си навлечеш гнева на останалите членове на бандата.

И все пак три хиляди боксинга… такава сума би изкушила не един местен крадец. Кеймън не биваше да го прави.

„Трябва да се махна — реши Вин. — Да избягам от Кеймън, от това леговище, преди да се е случило нещо“.

Но от друга страна… да си тръгне? Съвсем сама? Никога не бе оставала самичка, винаги с нея бе Рийн. Той я водеше от град на град, за да постъпват в различни банди. Тя предпочиташе самотата. Но мисълта да остане сама в големия град я ужасяваше. Тъкмо затова не бе посмяла да избяга от Рийн, затова остана при Кеймън.

Не можеше да си тръгне. Но трябваше да го направи. Вдигна глава и огледа стаята. Нямаше много хора в бандата, към които да изпитва някаква привързаност. За един-двама вероятно щеше да съжалява, ако принудителите решаха да разбият бандата. Това бяха хората, които не й бяха посягали или — в редки случаи — бяха проявявали известна топлота.

Улеф беше на върха на този списък. Не бяха приятели, но се бяха сближили доста, след като Рийн я напусна. Ако можеше да тръгне с нея, поне нямаше да е сама. Вин предпазливо се надигна и заобиколи стаята до мястото, където Улеф пиеше с още неколцина крадци.

Дръпна го за ръкава. Той се обърна. Беше пийнал.

— Какво има, Вин?

— Улеф — прошепна тя. — Ела. Той се намръщи.

— Къде?

— Навън — продължи да шепне тя. — Ела с мен.

— Сега ли?

Вин кимна нетърпеливо.

Приятелите на Улеф се подхилкваха и им хвърляха неприлични погледи. Той се изчерви.

— Искаш да идем някъде, само аз и ти?

— Не става дума за това — отвърна Вин. — Аз… трябва да напусна леговището. И не искам да съм сама.