Дръж се здраво [Hold Tight-bg]

Запъти се по коридора. Краката му стъпваха безшумно по сивия мокет. Гравюрите по млечнобелите стени действаха успокоително на зрението. Бяха семпли и почти толкова безлични, колкото картините в мотел средна категория. Стремежът им с Айлийн бе целият офис да внушава: „Всичко тук се прави единствено за доброто на пациента.“ На стените на кабинетите им висяха само професионалните им дипломи и награди, тъй като създаваха допълнително чувство на сигурност у пациентите. Нищо лично нямаше на показ — нито кутийка за моливи, изработена от дете, нито семейни снимки — нищо от този род.

Някои деца ги докарваха тук в последния момент, преди да умрат. За какво им е да гледаш нечии чужди, усмихнати и здрави лица? Просто не е моментът.

— Здрасти, доктор Майк.

Обърна се. Хал Голдфарб, синът на Айлийн. Беше последна година в гимназията, с две години по-голям от Адам. Отрано се бе ориентирал към Принстънския университет и възнамеряваше идната година да постъпи в подготвителен медицински курс. Бе взел предварително някои от гимназиалните изпити, благодарение на което му бяха разрешили да прекарва по три предиобеда седмично в клиниката, като стажант.

— Здрасти, Хал. Как върви училището?

— На самоход — ухили се Хал.

— Определение „на самоход“: последна година в гимназия, след като ученикът вече е приет да следва.

— Абсолютно точно.

Облечен бе в сиво-кафяв панталон със синя риза — забележителен контраст с черното готик облекло на Адам, — та на Майк му се сви сърцето от завист. Сякаш разчел мислите му, Хал го попита:

— Какво прави Адам?

— Окей е.

— От доста време не съм го виждал.

— Вземи да му се обадиш — предложи Майк.

— Защо не. Гот ще е да излезем заедно.

Мълчание.

— Майка ти в кабинета си ли е?

— Да, влизай направо.

Айлийн седеше зад бюрото. Бе слаба жена с общо взето фини кости, като се изключат дългите като ястребови нокти пръсти на ръцете й. Кестенявата й коса бе стегната на опашка, а роговите й очила бяха точно на границата между читанката и модното.

— Здравей — рече Майк.

— Здрасти.

— Какво има? — развя Майк розовата бележка.

Айлийн въздъхна дълбоко:

— Имаме страшен проблем.

— С кого? — запита Майк и седна пред бюрото.

— Съседите ти.

— Лоримън?

Айлийн кимна.

— Лоша хистологична проба?

— Крайно необичайна проба — отвърна тя. — Рано или късно щеше да се случи. Изненадана съм, че толкова дълго чакахме за първата.

— Би ли пояснила?

Айлийн Голдфарб свали очилата. Пъхна края на една от дръжките в устата си и я задъвка.

— Познаваш ли добре семейството?

— Съседи са ми.

— Близки ли сте?

— Не. Какво значение има?

— Може да ни изправи пред етична дилема.

— По какъв начин?

— „Дилема“ може би не е най-точната дума — промълви Айлийн повече на себе си, отколкото към Майк.

— По-скоро неясна етична граница.