Дръж се здраво [Hold Tight-bg]

Светлината от екрана мигаше по лицата им. Докато гледаха телевизия, децата изглеждаха направо безмозъчни. Долните им челюсти провисваха, очите им се разширяваха силно — направо добиваха ужасен вид.

— Веднага идвайте — рече им.

И пак никаква реакция.

Тик-так, тик-так… и бомбата в душата на Бетси избухна:

— ВЕДНАГА!

Крясъкът й ги стресна. Тя направи две крачки и угаси телевизора.

— Казах ви: веднага на масата! Колко пъти искате да ви викам?

Близнаците се изнесоха тихомълком към кухнята. Бетси затвори очи и се опита да поеме дълбоко въздух. Винаги бе такава. Затишие, последвано от буря. Променливи настроения. Може пък да беше нещо наследствено. Нима Спенсър е бил орисан още от утробата?

Седнаха на масата. Бетси си сложи изкуствената усмивка на лицето. Да, всичко вече бе наред. Сипа им и се опита да ги заговори. Единият близнак поде разговора, другият отказваше. Така си беше, откакто го нямаше Спенсър. Единият от близнаците живееше със загубата, като не й обръщаше внимание. Другият страдаше.

Рон не бе у дома. Както винаги. Понякога, като се прибираше вечер, вкарваше колата в гаража, оставаше в нея и плачеше. Бетси се ужасяваше от мисълта да не му хрумне някой ден да остави двигателя да работи, да затвори гаражната врата и да последва примера на единствения си син. Да прекрати болката. Всичко бе пропито от някаква перверзна ирония. След като синът й бе отнел собствения си живот, това май бе най-лесният начин за слагане на край на причинената им болка.

Рон изобщо не говореше за Спенсър. Два дни след смъртта му бе взел стола му от кухнята и го бе свалил в мазето. Всяко дете си имаше гардеробчета с името си. Рон бе изнесъл Спенсъровото и бе започнал да го пълни с всякакви боклуци. Далеч от очите… — мина й през ума.

Реакцията на Бетси бе по-друга. Понякога се отдаваше изцяло на другите си занимания, но поради скръбта всичко й тежеше — сякаш тичаше насън през дълбоки преспи сняг, или се мъчеше да плува в басейн, пълен с гъст сироп. Друг път, като днес, я обземаше желанието да се потопи в мъката си. Изпитваше някакво едва ли не мазохистично желание всичко около нея да рухне и повторно да я смаже.

Разчисти масата и приготви близнаците за лягане. Рон още го нямаше. Нищо против. Те двамата с Рон никога не се караха. Нито веднъж, откакто бе умрял Спенсър. Но не бяха се и любили. Нито веднъж. Живееха под един покрив, все още разговаряха, продължаваха да се обичат, но се бяха отделили един от друг, сякаш и най-малката нежност щеше да се окаже непоносима.

Компютърът бе включен, интернет експлорърът бе заредил началната си страница. Бетси седна и набра адреса. Мисълта й все още се занимаваше с приятелите и съседите им, с това, как бяха реагирали на смъртта на сина й. Самоубийството изглежда бе нещо коренно различно — някак си не толкова трагично, нещо по-отдалечено. Спенсър, разсъждаваха хората, явно е бил нещастен и от това нещо у него се е пречупило. Винаги е по-добре да се изхвърли някой счупен, а не някой читав. А най-лошото, поне за Бетси, бе голямата доза логика в подобни разсъждения. Като чуеш как някое дете вече умира от глад в някоя африканска джунгла, не го приемаш толкова трагично, колкото новината, че красивото момиченце на съседите вехне от рак.