Дръж се здраво [Hold Tight-bg]

И почти нищо от по-ново време. Толкова малко истинска сърдечност. Скърбенето сякаш бе повече за показ — обществен израз на мъка от страна на онези, които чак толкова не страдаха, пред които смъртта на сина й се изпречваше като „спящ полицай“ по пътя им към следването и кариерата — вярно, определено трагичен случай, но по-скоро повод за подсилване на житейския аспект на автобиографията им, подобно на членството в „Кий клъб“ или кандидатирането за поста „ковчежник“ на ученическия съвет в гимназията.

От най-истинските му приятели — Кларк, Адам и Оливия — всъщност нямаше почти нищо. Но може би така и следваше да бъде. Истински опечалените никога не скърбят пред очите на останалите. Болката е толкова силна, че е по-добре да я таиш в себе си.

От три седмици не бе проверявала сайта. Новите неща бяха много малко. Напълно естествено всъщност, особено когато ставаше дума за млади хора. Намерили си бяха нови интереси. Включи на режим слайд шоу. Програмата сякаш грабваше снимките и ги изсипваше върху някаква голяма купчина. Образът се приближаваше с въртеливо движение, спираше, а след малко следващият падаше, въртейки се, отгоре му.

Бетси усети как сълзите й напират.

Имаше много стари снимки от основното училище в Хилсайд. Първи клас с мисис Робърт. Трети — на мисис Рорбак. Мистър Хънт в четвърти клас. Следваше снимка на класния им отбор по баскетбол — Спенсър тъй се бе радвал на победата им. Беше с навехната китка от предишния им мач — нищо сериозно всъщност, — но Бетси му я бе бинтовала. Спомни си как бе купила ластичния бинт АСЕ. На снимката Спенсър бе вдигнал победоносно именно бинтованата си ръка.

Не бе кой знае какъв спортен талант, но в този мач бе вкарал победния кош шест секунди преди края. В седми клас. Не можеше да си спомни да го е виждала по-щастлив оттогава.

Местен полицай бе открил тялото на Спенсър на покрива на гимназията.

На монитора снимките валяха като едри снежинки. Очите й се замрежиха от сълзи.

Покривът на гимназията. Красивият й син. Разпилян сред боклуците и счупените бутилки.

По това време вече всички бяха получили прощалния му есемес. С текст — така бе избрал синът им да им съобщи за решението си. Първият бе изпратил на Рон, който бе в командировка във Филаделфия. Вторият бе стигнал до мобифона на Бетси, но тя бе в пицарията към аркадата за електронни игри „Чъкачийз“ — първоизточник на родителски мигрени — и не бе чула сигнала за ново съобщение. Чак след час, когато Рон бе пратил вече на номера й шест есемеса, кой от кой по-притеснен, чак тогава бе съзряла текста — последното съобщение от момченцето й: