Дръж се здраво [Hold Tight-bg]

— Да, бе, да. Слушай сега да ти обясня какво е отношението на хората към мъртвите курви.

— Не се хаби — сами си го търсят. Чула съм го.

— Не е точно така. Но ако слушаш, може и да научиш нещо ново: за да не свършиш в кофа за боклук, не прави свирки в Пети район.

— Напиши го на надгробния си камък — каза Мюз.

— Не ме разбра. Ще открия гада, който е сторил това. Но дай да не си играем на приоритети и вестникарски заглавия.

Тремънт се приближи толкова, че коремът му почти опря до нейния. Мюз не отстъпи.

— Този случай е мой. Върни се на бюрото си и остави батковците да си гледат работата.

— В противен случай?

Тремънт се усмихна:

— Повярвай ми, момиченце, голяма каша ще ти забъркам.

Отдалечи се ядосан. Мюз се извърна. Съдебната лекарка действаше съсредоточено и се преструваше, че не ги е чула.

Мюз тръсна глава, за да прогони мислите, и отново се наведе над трупа. Искаше да го изследва с клинично хладнокръвие. Фактите: жертвата бе бяла жена; от кожата и общото й телосложение можеше да се заключи, че е към четирийсет, но уличният живот обикновено състаряваше; без видими татуировки. И без лице.

До този момент Мюз само веднъж бе виждала нещо с подобен разрушителен ефект. На двайсет и три годишна възраст бе работила в продължение на шест седмици с пътната полиция по магистралата Ню Джърси. Някакъв камион бе прегазил разделителната ивица и се бе врязал с челен удар в една тойота селика. На волана на леката кола бе деветнайсетгодишна студентка, отиваща си у дома за ваканцията.

Пораженията бяха неописуеми.

След като разрязаха метала, установиха, че и деветнайсетгодишната е останала без лице. Като тази тук.

— Причина за настъпване на смъртта? — попита Мюз.

— Не мога още да кажа със сигурност. Но извършителят е бил някакъв изверг. Костите й не са просто натрошени. Сякаш нарочно ги е смлял на парченца.

— Преди колко време?

— Вероятно между десет и дванайсет часа. Но не я е убил тук. Няма достатъчно кръв.

Мюз вече бе установила това. Огледа отново дрехите на проститутката — розовото бюстие, тясната кожена пола, високите остри токчета.

Поклати глава.

— Какво?

— Нещо никак не се връзва — отвърна Мюз.

— В какъв смисъл?

Вибраторът на мобифона й забръмча. Погледна името на повиквателя — шефът й, окръжният прокурор Пол Коуплънд. Погледна по посока на Франк Тремънт, а той й махна с ръка и се ухили. Отговори на повикването:

— Здрасти, Коуп.

— Какво става?

— На местопроизшествие съм.

— И ядосваш колегата.

— Подчинен ми е.

— Подчинен, който може да ти стъжни живота.

— Но е на моите разпореждания, нали?

— Слушай, Франк Тремънт ще вдигне голяма патърдия. Ще ни хвърли на журналистите, ще разбуни останалите следователи. Не мислиш ли, че можем да минем и без подобни усложнения?

— Не съм съгласна, Коуп.

— Защо мислиш така?

— Защото той подхожда към случая по съвсем погрешен начин.