Островът на доктор Моро
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Ерменкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на доктор Моро». Краткое содержание книги:
Разговаряха или поне един от мъжете говореше нещо на другите двама и всички бяха тъй дълбоко заинтригувани, че не обърнаха внимание на шумоленето от моето приближаване. Поклащаха главите и раменете си насам-натам. Думите на говорещия долитаха плътни и лигави, но макар да ги чувах ясно, не можех да различа какво точно казва. Стори ми се, че рецитира някаква сложна скоропоговорка. След малко артикулацията му стана по-отчетлива и като простря напред ръце, той се изправи на крака.
Другите сториха същото и заломотиха нещо в хор, като простряха ръце встрани и залюляха рамене в ритъма на песента си. Тогава забелязах ненормално късите им крака и тромавите им ходила. Тримата бавно започнаха да се въртят в кръг, като потрепваха с нозе и размахваха ръце; в ритмичната им рецитация се промъкна нещо като мелодия, в която различих припев — звучеше като „Алуула“ или „Балуула“. Очите им заблестяха, а грозните им лица се озариха от израза на странно блаженство. От устата им, съвсем без устни, капеше слюнка.
Внезапно, докато наблюдавах нелепите им непонятни жестове, за първи път ясно осъзнах какво именно в тези същества по някакъв начин ме бе накърнило в началото, от какво бяха предизвикани двете непоследователни и противоречиви впечатления за пълна неизвестност и същевременно за странна познатост. Трите същества, заети с тайнствения обряд, бяха с човешки форми и същевременно странно приличаха на някакви познати животни. Независимо от своята човешка форма, парцаливите си одежди и грубата си човекоподобност, всяко от тях въплъщаваше в себе си, в движенията си, в изражението си и в цялостното си присъствие някакво неопровержимо подобие на шопар, прилика със свиня, безпогрешният белег на животно.
Стоях, обхванат от учудващото прозрение и в главата ми нахлуваха най-ужасни въпроси. Съществата започнаха да подскачат, отначало едното, след него и другите, да крещят и да сумтят. Сетне едното се подхлъзна и за миг застана на четири крака, после незабавно се изправи. Но дори този мимолетен проблясък на истински животинското в тези чудовища беше достатъчен.
Обърнах се възможно най-безшумно и сегиз-тогиз, вцепеняван от страх да не бъда открит от изпращяването на съчка или прошумоляването на листата, се мушнах в храсталаците. Трябваше ми доста време, за да стана по-храбър и да се осмеля да се движа по-свободно.
Едничката ми мисъл в този момент бе да се махна от отвратителните същества и не забелязах, че съм се озовал на нещо като пътечка между дърветата. Преминавайки през една малка горска полянка, изведнъж с голямо безпокойство забелязах между дърветата два тромави крака, които с безшумни стъпки вървяха успоредно с мен, отдалечени на около тридесет ярда. Главата и горната част на тялото бяха скрити от преплетените лиани. Спрях рязко, като се надявах, че съществото не ме вижда. Заедно с мен спряха и краката. Бях тъй нервен, че изключително трудно превъзмогнах порива си да побягна стремглаво.
Тогава, като се вгледах внимателно, различих през преплитащата се мрежа главата и тялото на урода, когото бях видял да пие. Той раздвижи глава. Когато ме погледна изпод сянката на дърветата, видях, че очите му имаха смарагдовозелен цвят и полуфосфоресциращ блясък, който изчезна, щом отново си обърна главата. За момент остана неподвижен и после побягна безшумно през избуялата зеленина. Само след миг беше вече изчезнал зад някакви храсти. Не го виждах, но усещах, че е спрял и ме наблюдава.
Какво за бога беше това: човек или животно? Какво искаше от мен? Нямах оръжие, нито дори тояга. Бягството би било лудост. Във всеки случай нещото, каквото и да бе то, нямаше смелост да ме нападне. Стиснах зъби и закрачих право срещу него. Напрягах се да не издам страха, който смразяваше гръбнака ми. Промъкнах се през група високи храсталаци с бели цветове и го видях двадесет ярда по-нататък да ме гледа през рамо и да се двоуми. Пристъпих още една-две крачки напред, като го гледах настойчиво в очите.
— Кой си ти? — казах аз.
Той се опита да устои на погледа ми.
— Не! — изведнъж рече той и като се извърна, се отдалечи с подскоци през шубрака. После се обърна и отново се вторачи в мен. Очите му блестяха в сумрака под дърветата.
Бях си глътнал езика от страх, но съзнавах, че единственият ми шанс е да блъфирам и отново уверено се отправих към него. Той пак се обърна и изчезна в здрача. Стори ми се, че още веднъж зърнах блясъка на очите му и това бе всичко.