Педагогическата машина
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1971
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Педагогическата машина». Краткое содержание книги:
— Да, но младежта не ще да вярва на техните митове — измърмори безстрастно негърът.
— Нищожна част от младежта…
— Тъкмо оная, която утре ще иска да управлява.
— Никога в историята мислещият човек не е бил толкова объркан и несигурен — въздъхна почти горестно Бокенхаймер.
Негърът го погледна отстрани и ярката белота на очните му ябълки блесна с две мънички светкавици.
— А най-обърканият май си ти — рече той уж шеговито. — Питаше ме одеве защо съм се захванал с машината ти. Бих могъл да добавя още към предишния си отговор: защото разбрах, че си объркан, че си страдащ, че обичаш хората, че си се отрекъл от фокусите, защото душата ти не желае да показва само себе си. Но ти не си действен човек, Бокенхаймер, трябва да се примириш с това, ти си само един велик, страдащ резонатор на всичко човешко…
Сугестологът бе извърнал глава към стъклото и гледаше прелитащите с бясна скорост край автострадата дървета. Беше смутен от изненадващата словоохотливост на сътрудника си, от нежността в думите му, но не знаеше дали това го докосва с нещо приятно или по-скоро го тревожеше. Побърза да го прекъсне:
— Не съм предполагал, че можеш да говориш така поетично. Впрочем вие, черните, всичките сте поети. Само тебе мислех за изключение, с тая електронна машина в главата ти. Добре де, ти като си действен, остави сега поезията за другите и кажи какво да правим!
Негърът пусна угарката в пепелника и удобно намести гърба си на облегалката:
— Един афоризъм е останал в главата ми, мисля, от някакъв теолог беше. Днес мерилото за разума не се съдържа в това, човек да знае какво да прави, а в неговото поведение, когато той не знае какво да прави. Доста отчаян поп, а? Но май че е прав.
— Идва ми да унищожа машината — рече Бокенхаймер.
— Е, това едва ли ще ти върне душевното спокойноствие! — позасмя се негърът и натисна бялото копче върху гърба на предната седалка. Едно дебело-дебело стъкло се заиздига от нея и плътно ги отдели от черния като господаря си шофьор.
— Нямаш ли му доверие?
— Абсолютно сигурен съм в него — отвърна Болтън през тихия си смях и протегна ръка някъде под себе си, за да включи вероятно друг механизъм, задействуващ магнитно-силовото поле, което унищожаваше всички възможности за запис или подслушване.
Бокенхаймер се облегна до него, притвори клепачи. Стори му се, че изведнъж стана много душно в изолираната кабина въпреки чудесната й вентилация. Една болка прошумоля в песъчинките-неврони на съзнанието му — тоя гениален изобретател трябваше да се самозатваря всеки миг, да се бори с безброй опасности, вместо да впрегне всичките си способности за благото на хората. Той сигурно имаше доверие на своя черен, предан събрат — иначе нямаше нито секунда да го държи край себе си — и все пак не можеше да си позволи нито за секунда да прояви своето доверие.
— Бокенхаймер — каза негърът делово, — ти машината няма да унищожиш, то ще рече да унищожиш себе си, но ако си решил, че е настъпил моментът да осъществиш намерението си, кажи! Каналите за патентоването й в Москва, Стокхолм и Швейцария вече са сигурни. Остава за у нас. Не бързах досега, защото и рискът е по-голям, пък и ти, струва ми се, още не го и желаеш. Не ми е съвсем ясно как ще стане тая работа и с ООН. Досега такъв прецедент няма, научно изобретение да е поставяно под контрола й. Ония бюрократи там ще почнат да протакат работата до безкрай, но някои солидни връзки имам вече.
Резонаторът в него изрече със злорадството на Стенфорд: „Мърроу ще побеснее“, и едни слънчев лъч зазвъня в пещерата-съзнание; тоя негър с тайнственото могъщество на парите и ума си винаги успяваше да му върне поне част от загубената увереност. Бокенхаймер рече:
— Благодаря ти. Не зная какво бих правил без теб. Но нека почакаме още! Да видя какво ще стане с децата, все още не смея да я давам в други ръце, докато не се уверя, че няма опасност от деформиране на личността. Една година още поне ми трябва. ООН трябва да приеме именно завършената програма, а не машината, само така ще се изключат злоупотребите. Защото машината си е машина — всеки може да й вложи каквото си ще и да набута някого принудително в нея, и да му внушава каквото си ще. Затова програмата трябва да бъде единна и международно утвърдена. При Виктор още търся границата на минимума обществено полезно поведение. Но тъкмо това е рискованото, защото тая граница лежи винаги в сферата на конвенционалния морал…
— Кажи го „господствуващия“, по-точно ще бъде! — прекъсна го с двусмислено подчертаване Болтън.