Принц на Хаоса [bg]

— Точно така! — казах, докато подравнявах Картите, за да ги прибера в кутията.

Никой не може да промени елементите на Сенките, когато се намира в пълен мрак. Мракът е също тъй ефективен, когато трябва да се попречи на някой амбърит да избяга, както и слепотата. Тази мисъл внесе известна яснота в последното ми премеждие. Ако някой би пожелал да заточи някъде Коруин, сигурно би избрал място, където да не прониква никаква светлина.

— Срещал ли си някога баща ми? — попитах аз.

— Не — отвърна Сухай. — Разбрах, че е посетил Хаос за кратко след края на войната. Но така и не успях да се запозная с него.

— А да знаеш какво точно е правил тук?

— Доколкото си спомням, бил е приет от Суейвил и неговите съветници заедно с Рандъм и другите амбърити малко преди подписването на примирието. Чух, че след това поел по своя път, макар да не знам къде точно го е отвел той.

— И в Амбър ми казаха нещо такова. Чудя се… Баща ми убил един местен благородник — лорд Борел, малко преди края на битката. Мислиш ли, че е възможно роднините на Борел да са опитали да си отмъстят?

Сухай тракна два пъти със зъби и облиза устните си.

— Родът Хендрейк… — каза той замислено. — Едва ли. Твоята баба беше Хендрейк.

— Знам. Но аз никога не съм бил особено близък с тях. Не се погаждахме особено с Хелграм…

— Родът Хендрейк се състои почти изцяло от воини — продължи Сухай. — Величието на битката, бойната слава, такива ми ти работи. Нещо не ги виждам да се занимават с подмолни отмъщения за дела, извършени по време на битка.

Припомних си разказа на баща си и попитах:

— Дори ако са счели убийството за недостойно?

— В такъв случай, не знам. Трудно е да се прецени чуждата реакция в по-заплетените ситуации.

— Кой оглавява сега рода Хендрейк?

— Херцогиня Белиса Майноби.

— А херцогът, нейният мъж — Ларсус… Какво стана с него?

— Загина при битката за Лабиринта. От ръката на принц Джулиън, ако не ме лъже паметта.

— А Борел беше техен син?

— Да.

— Ох. Цели двама. Не знаех.

— Борел има двама братя, доведен брат и доведена сестра, много чичовци, лели, братовчеди. Да, родът им е голям. А жените на Хендрейк не отстъпват по нищо на мъжете.

— Да, разбира се. Как иначе ще се пеят песни като „Не вземай жена от такава рода“? Има ли някакъв начин да разбера дали Коруин е имал вземане-даване с тях, докато е бил тук?

— Бих могъл да разпитам, макар оттогава да е изминало доста време. Спомените избледняват, следите се изличават. Няма да е лесно.

Сухай поклати глава.

— Колко остава до синьо небе? — попитах аз.

— Съвсем малко.

— Тогава най-добре да тръгвам към имението на Мандор. Обещах му да закуся с него.

— Ще се видим — каза Сухай. — На погребението, ако не успеем преди това.

— Да. Ще отида да се измия и да се преоблека.

Върнах се в стаята си и си примъкнах от Сенките леген с вода, сапун, четка за зъби, бръснач. После продължих в същия дух с чифт сиви панталони, черни ботуши и колан, пурпурна риза и ръкавици, тъмносиво наметало и нов меч. Щом придобих по-представителен вид, се отправих през една горска поляна към приемната. Оттам поех по един по-кратък път: повървях около четвърт миля по една планинска пътечка и тя неочаквано свърши на ръба на пропаст. Призовах подвижен мост и се прехвърлих от другата страна. Продължих право към имението на Мандор и изминах около триста метра по синкав плаж, огрян от две слънца. Завих надясно, проврях се под каменната арка, която помнех добре, направих един кратък преход през димящо поле от застинала лава, преминах през една обсиданова стена, озовах се в приятна на вид пещера, последвана от мостче, после няколко крачки из някакво гробище, още няколко по ръба на Покрайнините и пред мен се появи Мандоруейс.