Принц на Хаоса [bg]

Сиво, сребристо и черно… Лицето му беше просто една по-възрастна и по-сурова версия на моето собствено. От Картата ме гледаше Коруин, моят баща. Колко ли пъти бях плувал в пот, взрян в тази Карта, опитвайки се безуспешно да го достигна, докато накрая мозъкът ми се превръщаше в купчина стегнати до болка възли? Другите ми бяха казали, че това означава или че е мъртъв, или че е блокирал връзката. Неочаквано си спомних, че той ми бе разказал как веднъж всички заедно се опитали да се свържат с Бранд, но отначало не успели, защото той бил затворен на една далечна Сянка. Спомних си и как се бил мъчил да се свърже с мен, но огромното разстояние направило контакта почти невъзможен. Ами ако Коруин не беше мъртъв, нито пък не искаше да бъде безпокоен, а просто винаги се бе намирал твърде далеч, за да успея да се добера до съзнанието му?

Но кой тогава бе дошъл, за да ми помогне през онази нощ сред Сенките, кой ме бе отвел на границата между Хаоса и Реда? И макар да не бях сигурен доколко реален е бил образът, който срещнах в Коридора на Огледалата, аз все пак бях забелязвал неведнъж намеци за присъствието на Коруин в Амбър. Ако се бе появявал на което и да било от тези места, това означаваше, че едва ли е бил прекалено далеч от мен. Това ме навеждаше на мисълта за другия вариант — баща ми просто съзнателно блокира контакта. В такъв случай беше абсолютно безсмислено да опитвам да се свържа отново с него. Ами ако все пак имаше и някакво друго обяснение и…

Картата като че ли стана по-студена. Дали пък въображението ми не си играеше лоши шеги с мен? Фокусирах съзнанието си и го насочих. Резултатът — повърхността стана дори още по-хладна.

— Татко? — казах аз. — Коруин?

Ново охлаждане и лек гъдел по върховете на пръстите ми. Почти като при осъществяването на обичайния контакт. Не беше изключено той да се намира по-близо до Хаос, отколкото до Амбър…

— Коруин — повторих. — Аз съм — Мерлин. Здравей.

Образът му се измени и сякаш се раздвижи. И изведнъж Картата почерня.

Въпреки това усещането за зараждащата се връзка не изчезна. Все едно че се опитвах да позвъня по телефона до другия край на света.

— Татко? Чуваш ли ме?

Черната плоскост на Картата придоби дълбочина. Някъде в дъното на бездната като че ли се раздвижи нещо.

— Мерлин? — Думата долетя съвсем слабо, но бях сигурен, че чувам неговия глас да ме вика. — Мерлин?

Движението в мрака се оказа напълно реално. Нещо се бе спуснало към мен.

То излетя от Картата право срещу лицето ми, с пърхащи черни крила, с грак — врана или гарван, черно, черно.

— Забранено! — извика то. — Забранено! Обратно! Изтегли се!

Птицата закръжи над главата ми, а Картите ми се пръснаха на пода.

— Не се приближавай! Забранено място!