Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Притискаше дъщеря си до гърдите си и се вслушваше в празничното биене на камбаните, което се носеше над ожънатите ниви; след малко Ели престана да плаче, но едва по-късно баща й разбра, че е заспала като котарака на перваза.
Той я сложи в креватчето й, сетне слезе в кухнята, където Рейчъл яростно бъркаше палачинковото тесто. Луис сподели с нея учудването си от необузданото избухване на Ели; обикновено дъщеря им бе изключително спокойна.
— Точно така — заяви Рейчъл и с трясък постави купата върху масата. — Обикновено е спокойна, но ми се струва, че не мигна през миналата нощ. Чух я да се мята в леглото, а в три часа Чърч поиска да го пусна навън. Знаеш, че го прави само когато Ели е неспокойна.
— Но защо смяташ, че тя…
— Много добре знаеш защо! — гневно извика Рейчъл. — Причината е в онова проклето гробище! Тя наистина се разтревожи, Лу. За пръв път в живота си вижда гробище… и е доста разстроена. Не очаквай от мен да изпратя на приятеля ти Джъд Крендъл благодарствено писмо за приятната разходка.
„А, ето, че изведнъж Джъд е само мой приятел“ — развеселено, но същевременно разтревожено си помисли Луис.
— Слушай, Рейчъл… — поде той, но жена му го прекъсна:
— Не искам никога повече Ели да отива там!
— Рейчъл, Джъд беше прав — пътеката е съвсем безопасна.
— Много добре знаеш, че не става дума за пътеката — заядливо произнесе жена му, взе купата и започна да бие тестото още по-силно.
— Не искам Ели да ходи на онова проклето гробище. Повдига ми се при мисълта, че децата се изкачват на хълма, грижат се за гробовете и поддържат пътеката… има нещо адски морбидно в цялата история. Може би децата от града страдат от някаква болест, но не искам Ели да се зарази от нея.
Луис стреснато я изгледа, изгубил ума и дума. Бракът им бе солиден като скала, особено на фона на разводите на познатите им семейства. Луис подозираше, че стабилността на съюза им се дължи на уважението им към загадъчното; върху доловеното, но никога изречено на глас предложение, че когато се стигне до същността на нещата, бракът престава да съществува — човешката душа остава сама и в края на краищата се противопоставя на разума. Ето в какво се състоеше загадката. Колкото и добре да познаваш партньора си, от време на време се натъкваш на прегради или попадаш в пропаст. А понякога (доста рядко, слава Богу) стигаш до пълно отчуждаване — нещо като „въздушна яма“, в която самолетът попада без видима причина. Например, партньорът ти изразява становище или мнение, коренно противоречащо на досегашното му поведение. Подобна „ерес“ е толкова абсурдна (особено в собствените ти очи), че дори граничи с психозата. В такива случаи, ако човек иска да запази брака и собственото си душевно равновесие, трябва да си припомни,че да се гневиш, означава да се приравниш към глупците, които смятат за възможно едно човешко същество напълно да опознае друго.
— Скъпа, но това е само гробище за животни — каза той.
— Направи ли ти впечатление как плачеше Ели преди малко? — прекъсна го Рейчъл и посочи с покритата с тесто лъжица към кабинета му. — Наистина ли смяташ, че за нея това е обикновено гробище? Убедена съм,че вчерашната ни разходка ще остави дълбок белег в душата й. Забранявам Ели да отива там! Причината не е в пътеката, а в онова противно място. Виждаш ли, вече си е набила в главата, че Чърч ще умре.
За миг на Луис му хрумна абсурдната мисъл, че продължава да разговаря с Ели — просто дъщеря му си е сложила кокили, навлякла е роклята на майка си и е нахлузила съвършено изработена маска, изобразяваща лицето на Рейчъл. Дори изражението бе същото — непоколебимо и малко намусено, а всъщност предизвикано от дълбока обида.
Луис доста дълго търси подходящите думи; изведнъж му се стори, че въпросът е прекалено сериозен и е невъзможно да го избегне, в името на запазването на неуловимата загадъчност. Поколеба се, преди да отговори, защото си помисли, че Рейчъл нарочно не забелязваше очевидното, което не й понася.
— Рейчъл, Чърч наистина ще умре — най-сетне каза той.
Жена му гневно се втренчи в него, сетне каза като грижливо произнасяше всяка дума, сякаш разговаряше с умствено изостанало дете:
— Не става дума за това. Чърч няма да умре нито днес, нито утре…
— Опитах се да й го обясня…
— … нито в други ден; може би ще поживее още дълги години.
— Скъпа, откъде си толкова сигурна, че…