Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
„Нима?“ — мислено възкликна Луис и отново си припомни, че през вчерашния ден Рейчъл бе на границата на истерията.
— Дъщеричката ти ще се оправи — промълви Норма и се размърда на стола си. — Не искам да останеш с впечатлението, че смъртта е любимата ни тема за разговор. Двамата с Джъд често обсъждаме въпроса, но се надявам, че още не сме заприличали на черни гарвани, които вещаят смърт.
— Не, разбира се — каза Луис.
— … но все пак ми се струва, че човек трябва да се примири със съществуването на смъртта. Не знам…, но мисля, че напоследък хората избягват да говорят и да мислят за нея. Забраниха криминалните филми по телевизията под предлог, че убийствата щели да повлияят зле върху психиката на децата… Сега са модерни запечатаните ковчези…, защото роднините не искат да виждат тленните останки на покойника… като че се стараят да забравят за съществуването на смъртта.
— А в същото време въведоха кабелната телевизия, по която дават филми, които показват как… — Джъд погледна към Норма и смутено се изкашля — … как хората правят онова, което обикновено се върши зад спуснати завеси. Странно е как нещата се променят след всяко поколение, нали?
— Навярно имаш право — отвърна Луис.
— Ние сме хора от друга епоха — продължи старецът с почти извинителен тон. — От епоха, когато срещата със смъртта бе почти ежедневна. Преживяхме голямата епидемия от испански грип след Първата световна война, по наше време жените често умираха на родилното легло, а децата — от инфекция и треска, които днес лекарите лекуват сякаш със замахване на вълшебна пръчица. Когато двамата с Норма бяхме млади, заболяването от рак означаваше сигурна смъртна присъда — през двайсетте години не съществуваше радиотерапия. Двете световни войни, убийства, самоубийства…
Джъд замълча за миг, сетне замислено добави:
— За нас смъртта бе приятел и враг. Брат ми Пит умря от спукване на апендикса през хиляда деветстотин и дванайсета, когато президент беше Тафт. Бе едва четиринайсетгодишен и играеше бейзбол по-добре от което и да е дете в града. По онова време не бе нужно да завършиш колеж, за да опознаеш смъртта. Тя неочаквано се появяваше в дома ти, за да ти каже „здрасти“, понякога се самопоканваше на вечеря или те захапваше за задника.
Този път Норма не го укори за неприличната дума, а мълчаливо кимна.
Луис стана, протегна се и заяви:
— Време е да си вървя. Утре ме очаква труден ден.
— Да, утре започваш голямата битка — каза Джъд и също се изправи. Забеляза, че Норма иска да стане и побърза да й подаде ръка. Старицата с мъка се приповдигна, на лицето й се изписа болезнена гримаса.
— Май тази вечер доста те боли — отбеляза лекарят.
— Поносимо е — отвърна Норма.
— Когато си легнеш, сложи термофор на болното място.
— Непременно — каза Норма. — Винаги го правя. Луис… не се притеснявай за Ели. Тази есен ще бъде прекалено заета с опознаване на новите си приятели и няма да й остане много време да размишлява за старото гробище. Навярно някой ден всички деца ще се изкачат на хълма, за да подновят надписите, да оплевят гробовете или да засадят цветя. Знаеш ли, понякога ги обземат подобни хрумвания… Дъщеря ти скоро ще забрави тъжните си мисли и ще започне да свиква с представата за смъртта.
„Рейчъл е на съвсем друго мнение“ — помисли си Луис.
— Ако имаш време, прескочи утре вечер до нас и ми разкажи как е преминал първият ти работен ден — предложи старецът. — Обещавам, че ще те разбия на крибидж.
— Може би е по-добре първо да те напия, след което ще те направя капо — отвърна лекарят.
— Докторе — прямо заяви Джъд, — в деня, когато ме победиш на крибидж, без колебание ще позволя да ме лекува шарлатанин като теб.
Двамата старци се разсмяха, а Луис пресече шосето в летния мрак и се прибра у дома.
Прегърнала бебето, Рейчъл спеше на крайчеца на леглото, свита на кълбо. Луис си каза, че рано или късно тя трябва да му прости. През десетте години брачен живот бяха имали недоразумения и понякога разговаряха „служебно“, но никога не се бяха скарвали така жестоко. Луис се чувстваше едновременно тъжен, сърдит и нещастен. Искаше да се сдобри с Рейчъл, но не знаеше как да го стори, дори не бе сигурен, че той трябва да направи първата крачка. Всичко му се струваше толкова глупаво — буря в чаша вода, която въображението му бе превърнало в ураган. И друг път се бяха карали с Рейчъл, но никога не бяха имали толкова сериозно пререкание, както онова, предизвикано от сълзите и от въпросите на Ели. Хрумна му, че са необходими още няколко подобни шока, за да се разклатят основите на брака му; един хубав ден, вместо да получиш писмо от приятел („Лу, предпочитам да ти го кажа сам, вместо да го научиш от другиго — двамата с Меги решихме да се разделим…“) или да прочетеш тъжната новина в някой вестник, установяваш, че същото се случва със самия теб.