Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Джъд беше прав — явно малчуганите се грижеха за гробището от години насам. Лекарят тръгна към центъра и установи, че навътре гробовете са все по-стари, а надписите — по-избелели. Върху един от паметниците пишеше: „Трикси, убит на шосето на 15 септември, 1968“. Малко по-нататък, в същата окръжност, стоеше плоска дъска, здраво побита в земята. Силният студ и пролетните води я бяха изкорубили и килнали на една страна, но Луис все пак успя да прочете: „В памет на Марта, нашата любима зайка, умряла на 1 март 1965“. На следващия ред бе погребано „Нашето Добро куче! — генерал Патън“ (надписът беше подчертан), умряло през 1958, и Полинезия (ако не го лъжеше паметта, така се наричаше любимата папагалка на доктор Дулитъл), произнесла последното си „Поли иска бисквитка“ през пролетта на 1953. Надписите върху гробовете в двете вътрешни окръжности изобщо не можеха да се разчетат; сетне Луис се натъкна на надгробен камък от пясъчник, който все още бе доста отдалечен от центъра. Надписът върху него гласеше: „Хана — най-доброто куче на всички времена, 1929-1939“. Въпреки че пясъчникът е сравнително мек камък (в резултат на което буквите вече бяха почти незабележими), Луис не можеше да си представи колко време е било необходимо на малчугана, за да издълбае върху него деветте думи. Подобни прояви на обич и на страдание му се струваха обезпокоителни и странни, но беше сигурен, че дори възрастните не издигат такива паметници на покойните си родители или на децата си, когато им се случи да ги надживеят.
— Господи, гробището наистина съществува от памтивека — обърна се той към Джъд, който незабелязано се бе приближил към него.
Старецът кимна и каза.
— Ела да ти покажа нещо.
Тръгнаха към центъра, където още повече се набиваше в очи концентричното подреждане на гробовете, което изглеждаше случайно при външните кръгове. Джъд спря пред малка, повалена на земята плоча, приклекна и я изправи.
— Едно време върху нея имаше надпис — промърмори той. — Собственоръчно го издълбах с длето, но вече нищо не си личи. Тук е погребано първото ми куче на име Спот, което умря от старост през хиляда деветстотин и четиринайсета точно когато избухна Първата световна война.
Поразен от факта, че на света съществува гробище за животни, много по-старо от повечето обикновени гробища, Луис се отправи към центъра му и се опита да разчете избледнелите надписи потънали в земята. Наведе се и се опита да изправи един от тях, почти изцяло закрит от буйната трева; стори му се, че от земята се изтръгна рязък, протестен стон. Под камъка гъмжеше от слепи бръмбари.
Лекарят потръпна и си каза: „Не знам защо, но този «некропол» за животни ми действа подтискащо.“
— Кога е бил изкопан първият гроб? — попита той.
— Божичко, откъде да знам — възкликна Джъд и пъхна ръце в джобовете си. — Във всеки случай гробището вече съществуваше, когато Спот умря. По онова време имах цяла банда приятели, които ми помогнаха да го заровим. Почвата тук е доста камениста, лопатата едва прониква в нея. Пък и аз съм помагал на приятелите си в подобни случаи.
Той измъкна ръката си от джоба и посочи един-два гроба с мазолестия си пръст.
— Ако не ме лъже паметта, тук е погребано кучето на Пит Левасжор, а хей там, една до друга, са заровени трите котки на Албиън Гроутли. По онова време старият Фричи отглеждаше пощенски гълъби. Тримата с Ал Гроутли и с Карл Хана погребахме един от тях, убит от някакво куче.
Старецът се замисли и продължи:
— Знаеш ли, единствено аз съм жив от цялата банда. Всичките ми приятели вече са мъртви, всички до един.
Луис не му отговори; пъхна ръце в джобовете си и безмълвно продължи да се взира в гробовете.
— Да, тук почвата е камениста — повтори Джъд. — Навярно само труп можеш да заровиш тука.
Изведнъж Гейдж се разплака. Рейчъл го вдигна на ръце, приближи се към тях и промълви:
— Гладен е. Струва ми се, че е време да се връщаме, Лу. „Моля те!“ — казваха очите й.
— Добре — отвърна Луис в отговор на безмълвната й молба. Отново надяна раницата и се обърна с гръб, за да може Рейчъл да постави малкия вътре. Сетне загрижено извика:
— Ели! Хей, Ели, къде си?
— Ето я — Рейчъл посочи към камарата повалени дървета.
Момиченцето се катереше по нея, сякаш се намираше на катерушка в училищния двор.
— Миличка, слизай веднага — извика Джъд и за първи път в гласа му прозвуча тревога. — Ако пъхнеш крака си където не трябва, дънерите ще се разместят и ще ти счупят глезена.
Ели побърза да скочи на земята, извика от болка и се приближи към тях, като потъркваше бедрото си. Кожата й не беше наранена, но сух клон бе разкъсал панталоните й.