Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Старицата кимна, ледените кубчета в чашата й иззвъняха. Очилата висяха върху гърдите й на верижка, която за миг проблесна, осветена от фаровете на преминаващата по пътя кола.
— Малкият имаше страхотни кошмари — каза тя. — Непрекъснато бръщолевеше за мъртъвци, които излизат от гробовете и за какви ли не още щуротии. После кучето му умря — всички в града смятаха, че бедното животно е изяло нарочно поставена отрова, нали, Джъд?
— Вярно е — кимна Джъд. — Така се говореше… Беше през хиляда деветстотин двайсет и пета — Били Саймъндс трябва да е бил десетгодишен. По-късно стана сенатор и се кандидатира за долната камара, но загуби. Беше точно преди избухването на войната в Корея.
— Той и неколцина негови приятели погребаха кучето — обади се Норма. — Беше обикновен мелез, но хлапето го обичаше. Отначало родителите му се възпротивиха заради кошмарите на Били, но всичко мина добре. Две по-големи момчета направиха ковчега, нали, Джъд?
Старецът кимна и изпи до дъно чашата си със студен чай.
— Да, братята Дийн и Диана Хол. Помагаше им и онова момче, с което Били се бе сприятелил — не си спомням малкото му име, но съм сигурен, че беше син на Боуи. Норма, сещаш ли се за семейство Боуи, които живееха на „Мидъл Драйв“ в старата къща на Брошет?
— Точно така! — развълнувано възкликна Норма, сякаш всичко, за което говореха се бе случило вчера (навярно паметта й изневеряваше и старицата губеше представа за времето). — Беше малкият Боуи! Алън или Бърт…
— Или може би Кендал — съгласи се Джъд. — Във всеки случай помня, че здравата се сдърпаха кой да носи ковчега. Кучето беше малко, тъй че нямаше място за повече от двама носачи. Братята Хол имаха най-големи претенции, защото бяха направили ковчега, още повече че бяха близнаци — нещо като комплект, нали разбирате? Били им отговори, че не са познавали достатъчно добре Боузър — така се казваше кучето, — за да заслужат подобна чест, след което поучително заяви: „Баща ми твърди, че само близки приятели имат правото да носят ковчега, а не някакви си обикновени дърводелци.“
Джъд и Норма се разсмяха, Луис също се усмихна и си помисли, че не би било зле Рейчъл да чуе разговора им.
— Момчетата точно щяха да се сбият, когато Менди, сестрата на Били, донесе четвъртия том на „Енциклопедия Британика“ — продължи Джъд. — По онова време баща й Стивън беше единственият лекар в цялата област от Бъкспорт до Бангор — само той можеше да си позволи пълен комплект от енциклопедията.
— Стивън Холуей беше и първият човек в околността, който си прекара електричество — намеси се Норма.
— Та както ви казвах — продължи Джъд, — ето, че се появи Менди. Приличаше на наперено врабче; полата й се развяваше, притискаше към гърдите си книга, която бе прекалено голяма за ръста й. Били и малкият Боуи (все ми се струва, че беше Кендал, който изгоря заедно със самолета си при приземяването след тренировъчен полет на пистата в Пенсакола в началото на хиляда деветстотин четирийсет и втора) тъкмо се канеха да се нахвърлят с юмруци върху близнаците Хол, за да си осигурят привилегията да отнесат бедното старо животно до последното му жилище.
Луис усети, че го напушва смях; не успя да се въздържи и се разсмя от сърце. Изведнъж почувства как изчезва напрегнатостта, породена от вчерашната свада с Рейчъл.
— Менди се спусна към тях и закрещя: „Почакайте! Почакайте! Погледнете какво намерих!“. Момчетата отпуснаха юмруци и се втренчиха в нея. Мамка му, момиченцето…
— Джъд — укоризнено го прекъсна Норма.
— Извинявай, скъпа, но езикът ми винаги се отплесва, когато разказвам тази история.
— Знам — отговори старицата.
— И да пукна, ако лъжа, но момиченцето бе отворило енциклопедията на статията, озаглавена „ПОГРЕБЕНИЯ“, илюстрирана с голяма снимка на кралица Виктория, която се отправя на последното си пътешествие… От двете страни на ковчега й са застанали по петдесет души, някои, облети в пот, се опитват да повдигнат ковчега, други просто стоят до него, издокарани в елегантни палта, сякаш очакват да бъде обявен края на конните състезания. Менди се обърна към момчетата: „Тук пише, че когато се извършват тържествени погребения на държавни глави, всички желаещи могат да носят ковчега!“.
— И навярно проблемът е бил разрешен? — усмихнато попита Луис.
— Точно така. Накрая се оказа, че има двайсетина желаещи да носят ковчега на Боузър. Да пукна, ако не изглеждаха точно като хората на снимката в енциклопедията — липсваха им единствено ризите с къдрички и цилиндрите. Самата Менди се зае с организиране на погребението. Строи момчетата в редица и даде на всекиго по едно полско цвете — глухарче, салеп или маргаритка — сетне шествието потегли. Често си мисля, че страната ни е загубила много, защото никой не се е сетил да предложи кандидатурата на Менди Холоуей за Организацията на обединените нации — той се засмя и поклати глава. — Независимо от всичко, от този ден нататък, Били Саймъндс престана да сънува кошмари, свързани с гробището за домашни любимци. Известно време тъгуваше за кучето, сетне се успокои и продължи да живее както преди. Всъщност ми се струва, че ние постъпваме по същия начин…