Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
След няколко секунди операторката изкашля телефонния номер на Джон Кълъм. Еди се опита да го запомни — навремето това му се удаваше до такава степен, че понякога Хенри му викаше „малкия Айнщайн“, — ала сега не бе особено уверен, че ще се справи. Нещо се бе случило или с мисловния му процес като цяло (в което младият мъж не вярваше), или със способността му да помни определени артефакти от света, в който бе живял (което звучеше по-правдоподобно). Когато поиска номера за втори път и го надраска върху насъбралия се прах в телефонната будка, младият мъж се запита дали все още би могъл да прочете роман, или да проследи сюжета на даден филм по променящите се образи на екрана. Съмняваше се. Пък и какво значение имаше? Във „Вълшебният фенер“ в съседство прожектираха „Междузвездни войни“ и Еди си помисли, че ако извърви пътеката на живота си и достигне до полянката в края на пътя, без да види за пореден път Люк Скайуокър и без да чуе отново хриптящото дишане на Дарт Вейдър, изобщо няма да се оплаква.
— Благодаря ви, госпожо — каза на операторката и тъкмо щеше да набере номера на Кълъм, когато чу няколко бързи експлозии зад гърба си. Стрелеца се извърна светкавично — сърцето му щеше да се пръсне, а дясната му ръка се спусна към бедрото му в търсене на липсващия револвер, очаквайки да зърне я Вълци, я опустошители, я онова противно копеле Флаг…
Ала онова, което видя, бе един кабриолет, пълен със смеещи се, глуповато изглеждащи ученици с изгорели от слънцето лица. Един от тях току-що бе хвърлил наниз пиратки, останали от Четвърти юли — децата от Кала Брин Сгърджис биха ги нарекли фойерверки.
„Ако имах оръжие на хълбока си, можеше вече да съм застрелял неколцина от тези хлапета — помисли си Еди. — Като искаш да говориш глупости, започни с това.“ Да. Добре. А можеше и да не ги застреля. И в двата случая трябваше да си признае, че вече представляваше заплаха за по-цивилизованите места.
— Ще го преживея някак си — измърмори Еди, след което добави голямата мъдрост и любимия съвет на всеки наркоман по отношение на дребните житейски проблеми: — Оправяй се.
Той позвъни на Джон Кълъм от стария телефон с шайба и когато един глас — може би пра-пра-пра-пра-пра-пра-прадядото на Блейн Моно — му каза да пусне деветдесет цента, младият мъж пусна цял долар. Нали спасяваше света, мамка му.
Телефонът иззвъня веднъж… иззвъня два пъти… и от другата страна на линията вдигнаха слушалката!
— Джон! — почти изкрещя Еди. — Ама това е суперяко! Джон, обажда се…
Гласът обаче вече му говореше. Младият стрелец все пак бе дете на осемдесетте и знаеше, че това не предвещава нищо добро.
— … домът на Джон Кълъм от „Кълъм — поддръжка и настаняване“ — думите бяха произнесени с типичния провлачен говор на стария им познайник. — Току-що ме викнаха навънка, де да знам защо, и не мога да кажа със сигурност кога точно ще се върна. Ако това ви причинява неудобства, моля ви за извинееение, но можете да се обадите на Гари Кроуел на 926–55.55 или на Джуниър Баркър на 929–4211.
Първоначалният потрес на Еди беше изчезнал — изчее-еезнал, както би се изразил Кълъм — някъде по времето, когато записаният глас го уведоми, че не може да каже със сигурност кога ще се прибере. Защото Кълъм беше там — в малката си хобитова къщурка на западния бряг на езерото Кийуейдин, и си седеше на дивана или на някой от двата хобитови стола. Седеше си там и прослушваше съобщенията на раздрънкания си телефонен секретар от средата на седемдесетте. Еди знаеше това, защото… ами…
Защото просто знаеше.
Нескопосаният запис не можеше да прикрие напълно закачливите нотки, които пропълзяха в гласа на Кълъм към края на съобщението;
— Та, ако искате още малко да си поприказвате сами, викам да ми оставите съобщение след бибипкането. Кратко, ей!
Младият стрелец изчака „бибипкането“ и започна:
— Обажда се Еди Дийн, Джон. Знам, че си там, и мисля, че очакваш моето обаждане. Не ме питай защо мисля така, понеже да ти кажа честно, не знам, но…
Нещо изпука в ухото му и гласът на Кълъм — живият му глас — каза:
— Здрасти, синко, грижиш ли се добре за старата количка?
За миг Еди беше прекалено смаян, за да отговори, защото характерният говор на уотърфордския им спасител бе превърнал въпроса в нещо съвсем различно: „Грижиш ли се добре за старата Куличка?“
— Момче? — Гласът от другата страна на линията звучеше тревожно. — Там ли си още?
— Тук съм — отвърна младият мъж, — както и ти. Мислех си, че ще ходиш във Върмонт, Джон.