Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— И аз тъй смятах, ама ей ся ще ти обясня. На туй място не е имало таквиз вълнения от 1923, когато изгоря „Саут Стоунхам Шу“. Ченгетата са блокирали всички пътища около града.
Еди беше сигурен, че полицаите пропускаха хора през загражденията при показване на необходимите документи, ала реши да насочи разговора другаде:
— Да не би да искаш да ми кажеш, че не можеш да намериш изход от града, където да няма куки?
Кратка пауза. През това време младият стрелец усети нечие присъствие зад лакътя си. Нямаше нужда да се обръща; бе сигурен, че това е Роланд. Кой друг от този свят миришеше — едва доловимо, но така характерно — на други светове?
— Ох, хубуу — въздъхна Кълъм най-накрая. — Може би знам един-два пътя през гората, дето водят до Ловъл. Лятото беше сухичко, тъй че едва ли ще ни затруднят.
— Един или два?
— Добре, да ги кажем три или четири — отново мълчание, което Еди не наруши. В момента се забавляваше. — Пет или шест — поправи се Кълъм. Събеседникът му го слушаше безмълвно. — Осем — каза накрая собственикът на лодкарницата и когато Еди не можа да се въздържи и се засмя, Кълъм също се присъедини към него. — Какво си си наумил, синко?
Младият мъж погледна към своя дин, който държеше опаковка аспирин между двата останали пръста на дясната си ръка. Взе го с благодарност.
— Искам да дойдеш тук в Ловъл — рече в слушалкага. — Май трябва да проведем още едно съвещание в крайна сметка.
— Ам’ че хубуу, да ти кажа правичката, аз очаквах нещо подобно — каза уотърфордският им спасител, — макар че не си давах сметка за това. Все си виках, че трябва да отида до Монпелие, и все си намирах някаква работа, все изникваше нещо, дето трябваше да го оправя. Ако беше звъннал преди пет минути, нямаше да можещ да се свържеш, щот’ приказвах по телефона с Чарли Биймър — онзи, дето убиха жена му и балдъзата му в престрелката. И тогаз си помислих: „Абе, я да взема да почистя тая кочина, преди да се метна на камиона.“ Както ти рекох, нещо ме човъркаше да ги правя тез неща, за да вися тук и да те чакам да се обадиш. Къде ще ходите? В Търтълбек Лейн?
Еди отвори шишенцето и погледна алчно към белите таблетки. Станеш ли веднъж наркоман, завинаги ще си останеш такъв, помисли си.
— Ам’че хубуу — рече, без да осъзнава, че е започнал да усвоява доста регионални диалекти след срещата с Роланд на онзи самолет, кацащ на летище „Кенеди“. — Беше казал, че пътят не е нищо повече от трикилометрово отклонение от шосе № 7, нали така?
— Точно тъй — потвърди собственикът на лодкарницата. — Има някои много хубави къщи покрай Търтълбек. — Кратка пауза. — И кат’ се замисля, повечето от тях се продават. Напоследък доста пришълци се появяват там. Сигурно и това съм ви казал. А таквиз неща изнервят хората, а богаташите могат да си позволят да се разкарат от това, дет’ не ги оставя да спят посред нощ.
Еди не можеше да чака повече; той изсипа три хапчета в дланта си и ги лапна, наслаждавайки се на горчивия им вкус, докато се разтваряха върху езика му. Ала колкото и ужасна да беше болката, би изтърпял и двойно повече, стига да можеше да чуе някакви известия от Сузана. Тя обаче мълчеше. Младият стрелец предполагаше, че този вид комуникация между тях бе престанал да съществува с раждането на проклетото бебе на Мия.
— Няма да е зле да държите пищовите си под ръка, щом искате да отидете на Търтълбек в Ловъл — каза Кълъм. — Аз лично ще метна пушкалото си в камиона, преди да дам газ.
— Защо не? — съгласи се Еди. — Нали ме питаше за колата си — като стигнеш отклонението, само се огледай.
— Ам’ че да, туй старо галакси много ми липсва, да знайш — рече Джон. — Кажи ми нещо, синко. Няма да ходя във Върмонт, ама имам чувството, че смятате да ме изпратите някъде, ако склоня. Ще ми кажеш ли къде, а?
Еди си помисли, че Марк Твен навярно би нарекъл следващата глава от живота на Джон Кълъм „Един янки от Мейн в двора на крал Артур“, ала реши да не го казва.
— Ходил ли си някога в Ню Йорк?
— Ам’ че да. Имах четирийсет и осем часов престой там, докато бях войник. Отидох до Рейдио Сити Мюзик Хол и Емпайър Стейт Билдинг, туй си спомням. Сигур’ съм се отбил и другаде, щот’ портфейлът ми олекна с трийсет кинта и няколко месец по-късно разбрах, че съм пипнал гонорея.
— Мога да те уверя, че този път ще бъдеш прекалено зает, за да се заразиш отново — каза му Еди. — Вземи кредитните си карти. Знам, че имаш няколко, понеже видях квитанциите в жабката. — Младият мъж изпита безумното желание да провлачи последната дума като жаааабката, но не го направи.
— Ровил си вътре, тъй ли? — попита спокойно Кълъм.
— Ам’ че да, да беше взел да я подредиш малко. Ще се видим В Ловъл, Джон — и при тези думи затвори. Погледна към кесията, която Роланд носеше, и повдигна вежди.