Пилето
- Автор: Уортън Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пилето». Краткое содержание книги:
След случая с газовия резервоар скрих пернатия си костюм горе на гредите в гаража. Тя и досега продължава да го търси и все повтаря, че ще го изгори — щяла да го изгори за мое добро, така казва.
Не разбирам защо тя мисли, че не е редно да се занимавам с птици. Нима иска да гоня по цял ден момичетата или да си губя времето като Ал, за да стана най-силният човек на света!? Или да човъркам непрекъснато коли и да ги карам като щур? Това по-хубаво ли е?
Във всеки случай не искам да си имам никакви разправии. Затова измих хубавичко верандата и полях цветята на прозореца. После обрах от задния двор разхвърляните по него вестници и ръждясали консервени кутии. Дечурлигата все хвърлят през оградата такива кутии, да ни мърсят двора. Ако майка ми престане да ги гони и да размахва срещу тях я парцала, я метлата, те няма да го правят. Все още не мога да разбера къде крие тя бейзболните топки. Сигурно струват цяло състояние.
Като се върнах в стаята си, извадих от обогатената храна и се приближих тихичко до клетката. Куип-куип — посреща ме Пилето. Вслушвам се да чуя дали има да ми каже още нещо. Но ми изглежда все същото. Канарският ми е все още чужд език. Виж, с гълъбите бях толкова свикнал, че им разбирах почти всичко. Те всъщност не говорят, само си подават сигнали.
Пъхнах съдинката между теловете и я закрепих на пръчицата. Пилето кацна на другия й край. Този път има определена промяна в гласа й. Пак куип, само че много по-високо, сякаш някой възкликва: „Така ли?“ То е по-скоро кърИИП и идва някак издълбоко. Чувам го добре, обаче не мога да го възпроизведа. Отвръщам й с едно обикновено куииИИП. Тя повтаря още пет-шест пъти своето кърИИП, после заподскачва наляво-надясно по пръчицата и се приближава към мен. При всеки подскок положението на тялото й спрямо пръчицата се променя напълно, но главата си държи право напред, към мен. Само че при всеки подскок ме поглежда ту с едното, ту с другото око. Това е нещо невероятно, почти невъзможно да се опише, а тя го прави все едно, че нищо не е.
Когато стига до съдинката, застъпва я както предишния път, взема едно зърно и го олющва, без да отстъпи назад по пръчицата. Мускулите на крилете и краката са свити, за да може да отскочи, ако направя някакво движение. А аз жадувам да пъхна пръст между теловете и да докосна крачето й. Извън нейната клетка се чувствувах в клетка.
Тя се наяде, а аз стоях с ръка върху съдинката и доближих лице до клетката, тъй че можех да наблюдавам Пилето от една педя разстояние. Тя остана на мястото си и взе да ме попоглежда, накланяйки глава ту на една, ту на друга страна. Пусна едно кърИИП, после скочи на долната пръчица. Клъвна няколко семенца, сетне малко пясък. Да я наблюдаваш толкова отблизо, беше къде по-добре, отколкото да я гледаш с бинокъла.
Ето че се изака. Курешката й представлява някаква полутвърда маса и е много по-малка от курешката на гълъба. Изхвърля я с лекичко тръсване на дупето. В повечето случаи го тръсва само веднъж, но понякога се налага да направи това два-три пъти. — Ака, кажи-речи, на всеки пет минути. Различавам три съставки на курешката й. Първата, външната, е прозрачна като вода, това й просто слуз, после идва нещо бяло и по-гъсто, като крем, и накрая средата, която е черно-кафява и така оформена, че да може да излезе от дупето, както е при човека. Миризма фактически няма.
Тази седмица всеки ден се занимавах с Пилето — връщам се от училище, ошетвам и се качвам при нея в стаята. Първо сменям храната и водата; после, ако се опита да се окъпе в прясната вода — а то е почти неизбежно, — наливам й вода в чиния. След това я гледам как се къпе, говоря й, сетне й давам малко от обогатената храна, която поставям на края на пръчицата. Пилето вече не се бои от мен. Искам да кажа, доколкото това е възможно за една птица.
Единственото, от което една птица не може да се отърси, е желанието да отлети. Ако Пилето разбере колко уязвима я прави животът в клетка, това сигурно ще бъде ужасно. Но тъй или инак, тя винаги е готова да избяга, въпреки че няма къде да отиде. Аз се мъча да си представя какво ли би било, ако някоя исполинска птица долети и през прозореца на моята стая ми подаде с хищните си нокти пържени картофи или сандвич. Как ще постъпя аз тогава? Дали ще посегна да си взема при положение, че някъде наблизо ми е оставена по-обикновена храна?
След първите няколко дни при всяко влизане в стаята заварвах Пилето на дъното на клетката, където тичаше напред-назад и поглеждаше над ръба на тенекията, в която е насипан пясъкът. Струва ми се, че ме посрещаше с радост — не само защото й давах по-специална храна, а и защото се чувствуваше самотна. Сега аз бях единственият й приятел, единственото живо същество, което тя виждаше.