Пилето
- Автор: Уортън Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пилето». Краткое содержание книги:
Свършихме. Дебелакът изтегля внимателно формуляра. Знае си той работата — колко такива мокри формуляри е изваждал от машината. Хваща го за крайчеца и го занася на доктора в кабинета. После излиза, поухилва ми се и потрива ръце — вероятно ги бърше от плюнката. Казва ми да вляза. Докторът майор е забил поглед в мокрия лист и го чете. Дава ми знак да седна. Листът лежи на бюрото му и той не, го докосва.
Чакам го да каже нещо за плюнката. Може да ме поздрави, че съм издържал плюнковия тест, или да ми се скара, или нещо друго. Нищо! Явно е свикнал с наплютите листове. Може самият той да е луд и да не иска да чете нищо, ако то не е наплювано; може да е взел нарочно тоя дебелак, за да плюе по листовете. Всичко е възможно. Той вдига глава; толкова е сериозен и тържествен, че не му отива на дебелината. Очите му блещукат зад очилата; психиатърът в действие, това ще е тази сутрин.
— Тук казваш, че си бил съден от военен съд.
— Тъй вярно, сър.
Нека му пусна аз едно „сър“, какво ще го докторосвам. Трябва да се измъкна оттук с цяла кожа. Ах, защо не излъгах за тоя шибан съд!
— Какъв точно военен съд, сержант?
„Сержант“! Сега я втасахме.
— Дисциплинарен, сър.
— А в какво беше обвинен?
— Побой на подофицер, сър.
Той пак почва с неговите „хм-м“ и „аха“.
После поглежда да види дали вратата на кабинета е затворена. Тя е затворена. Почти очаквам да скочи и да я отвори. Та той е затворен тук с един луд офицер, с един убиец. Пускам му с едно око най-убийствения си поглед, поглед на сицилианец, мафиот и наемен убиец, всичко това в пакет. На времето съм го тренирал пред огледалото. Най-после трябва да имам някаква аванта от това, че съм италианец.
Седя и не трепвам. Мисля си да се надигна бавно от стола и да му размажа физиономията. Той се покашля и скръства ръце на бюрото току до купчината наплюти листове.
— А често ли изпадаше в подобни буйства, Алфонсо?
Това е друго, сега отново говори психиатърът. На лицето му се появява усмивката на Дядо Коледа. По дяволите, аз мога да бъда по-добър психиатър от тоя малоумник! На него не му е съвсем ясно как да постъпи. И на мене не ми е ясно накъде да я завъртя. Де да се беше случило това посред войната, а не сега, когато тя вече свърши. Сигурно щях да пипна голяма пенсия като маниакален убиец. Така де, ужасната военна машина е превърнала махленското гаменче в опасен маниак. Щях да си живея царски до края на живота, най-много да изръмжа от време на време или да напердаша някой старец.
Той продължава да ми се хили; психиатричната му усмивка не изчезва нито за миг; изработил я е до съвършенство. Иска да изкопчи нещо от мен. Иде ми да му разкажа с каква радост обезобразих с лопатата мутрата на онова копеле. Черните в камиона се бяха насрали от страх.
— Не, сър, не много често.
— А би ли ми разказал как стана това? Защо да не му кажа? Освен това аз разбирам от заповеди.
— Бях само от четири дни в армията, сър. Един ефрейтор във Форт Къмбърданд ме сграбчи за рамото и аз реагирах инстинктивно.
— О, разбирам.
Нищо не разбира и знае, че не разбира. Отвръщам на усмивката му. Изобщо играем си на усмивки. Голяма работа е това да си италианец; всеки ти има страха — то е от филмите. Говори ли се за злодей, хората си представят италианец. Стрелвам го още веднъж със застрашителния поглед. Очите му шарят по мокрия формуляр и той пак хъмка и ахка. Доникъде не сме стигнали.
— Да се върна ли в отделението тази сутрин, сър?
— Разбира се, сержант. По-добър избор нямаме.
Чакам. Не мога да стана и да си изляза, преди да е станал той. В армията ли си, все си вързан с нещо. Не мога да си обясня защо не ме пита дали съм дънил някога Пилето. На негово място първо това щях да попитам.
Най-после той става, ставам и аз и му отдавам чест. Имам чувството, че ме праща по дяволите и праща и себе си по дяволите, защото е допуснал да го пратят по дяволите. Той се страхува от мен и това ме радва, Все се надявам, че тая дивотия Ще свърши, но щом някъде стане засечка, всичко започва отново.
— Добре, сержант, ще се видим утре по същото време.
— Разбрано, сър.
Копелето му с копеле, ще иска от дивизионната сведения за мен. Господи боже мой, кога ще се измъкна от тая проклета армия!
Връщам се при Пилето и въпреки че той продължава да клечи на пода, нещата сега са по-различни. Той знае, че аз съм тук, убеден съм в това. А аз зная, че той е Пилето, а не някоя друга, фалшива птица.