Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Джон реве:
— Миничовекът!
Плъзга се по лакирания под като кънкьор, изправя се на ръце, после се плъзва обратно. Вдига едната си ръка над главата, след това прикляка, сякаш ще литне към небето.
— Готов съм, отлитам! — поклаща тъжно глава. — Не бих искал да разбия тоя хубав таван, но моето рентгеново зрение ми казва, че някой е в беда.
Крис се кикоти.
— Всички ще изпаднем в беда, ако не си облечеш някаква дреха — казва Силвия.
Джон се смее:
— Ексхибиционист, а? „Показвача“ от Елъндейл! — той се пъчи още малко, после започва да облича дрехите си върху бельото. Казва: — О, не, о, не, няма да сторя това. Миничовекът и полицията си имат споразумение. Там знаят кой е за закона и реда, и правдата, и благоприличието, и честната игра към всеки.
Когато отново поемаме пътя, все още е мразовито, но не както беше. Преминаваме през няколко градчета и постепенно, почти неусетно, слънцето ни сгрява и заедно с това се сгряват и чувствата ми. Усещането за умора изчезва напълно, а слънцето и вятърът сега са приятни; пътят, зелените ниви и шибащият вятър стават истински… и всичко това, защото е грейнало слънце. Скоро няма вече нищо друго освен чудесна топлина и вятър, и скорост, и слънце по целия празен път. Последният мраз на утринта се стопява в топлия въздух. Вятър и още слънце, и още равен път.
Толкова е зелено това лято и така свежо.
Бяло-златисти маргаритки сред тревата пред стара телена ограда, ливада с няколко крави и в далечината ниско възвишение с нещо златно отгоре му. Трудно е да се види какво е. Не е и нужно.
Там, където пътят се изкачва леко, бръмченето на двигателя става по-дълбоко. Изкачваме се, виждаме ново пространство пред себе си, пътят се спуска и машината пак затихва. Прерия. Спокойна и самотна.
По-късно, когато спираме, очите на Силвия са насълзени от вятъра. Тя изпъва ръце и казва:
— Толкова е красиво. Така пусто.
Показвам на Крис как да си постели якето на земята и как да си направи възглавница от резервната риза. Никак не му се спи, но аз му казвам да полегне — ще има нужда от тая почивка. Разкопчавам собственото си яке, за да поема повече топлина. Джон изважда фотоапарата си.
След малко се обажда:
— Това е най-трудното нещо на света при фотографиране. Необходим е обектив на триста и шестдесет градуса. Виждаш го, после поглеждаш във визьора, а там няма нищо. Сложиш ли го в рамка, то изчезва.
Аз казвам:
— Затова от кола се вижда много по-малко, струва ми се. Силвия:
— Веднъж, когато бях на около десет години, спряхме както сега край пътя и изхабих половината филм. А когато откопираха снимките, се разплаках. На тях нямаше нищо.
— Кога ще тръгваме? — пита Крис.
— Закъде бързаш? — питам на свой ред.
— Просто искам да тръгваме.
— Пред нас няма нищо, което да е по-добро от това, дето е тук.
Той свежда поглед, мълчалив и намръщен.
— Ще нощуваме ли на открито довечера? — пита. Съдърлендови ме гледат загрижено. — Ще нощуваме ли? — повтаря той.
— Ще видим по-късно — отговарям аз.
— Защо по-късно?
— Защото сега не знам.
— Защо не знаеш сега?
— Ами просто сега не знам защо не знам в момента.
Джон показва с жест, че няма нищо против.
— Това не е най-подходящата област за лагеруване — казвам. — Няма сушина и вода. — И внезапно добавям: — Добре де, ще нощуваме на открито. — Говорили сме за това по-рано.
И така, движим се по пустия път. Не искам да притежавам тази прерия или да я снимам, или да я променям, нито дори да спирам или да продължавам. Просто се движим напред по пустия път.
5
Равнината на прерията изчезва и се появяват дълбоки гънки.
Оградите се срещат по-рядко, а зеленината избледнява… всички признаци, че наближаваме Високите равнини.
Спираме за бензин в Хага и питаме дали има начин да се прекоси Мисури между Бисмарк и Моабридж. Бензинаджията не знае. Вече е горещо и Джон и Силвия отиват някъде да свалят егеровото си бельо. Сменям маслото на мотоциклета, смазвам веригата. Крис наблюдава всичко, което правя, но с някакво нетърпение. Лош знак.
— Болят ме очите — казва той.
— От какво?
— От вятъра.
— Ще потърсим някакви очила.
Влизаме заедно в една сладкарница да закусим с кафе и кифли. Всичко е различно освен нас самите, затова повече оглеждаме наоколо, отколкото говорим, дочувайки откъслечни разговори между хората, които, изглежда, се познават и поглеждат към нас, защото сме нови. По-късно, на улицата, намирам в страничните чанти запасен термометър и пластмасови очила за Крис. Търговецът в железарския магазин също не знае по-къс път през Мисури. С Джон изучаваме картата. Бях се надявал да намерим някой нерегистриран ферибот или мост за пешеходци, или нещо подобно в радиус от деветдесет мили, но очевидно такива няма, защото няма кой знае какво да се превозва на отсрещната страна. Всичко е индиански резерват. Решаваме да се отправим на юг към Моабридж и да прекосим там.