Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Градът е чист и свеж и не прилича на оня, в който се събудихме тази сутрин. Разни хора са излезли по улиците, отварят магазините, казват „добро утро“, разговарят и разсъждават за това, колко е студено. Два термометъра в сенчестата страна на улицата показват 42 и 46 градуса. Един на слънце сочи 658 градуса.

След няколко пресечки главната улица се превръща в два коловоза замръзнала кал през полето, минава край складова барака, пълна със селскостопански машини и ремонтен инвентар, и след това свършва в една нива. Някакъв мъж, изправен сред нея, ме гледа с подозрение — сигурно се чуди какво ли правя, докато аз надничам в бараката. Връщам се по улицата, намирам една мразовита пейка и се вторачвам в мотоциклета. Няма какво да правя.

Вярно е, че беше студено, но не чак дотолкова. Как изобщо Джон и Силвия преживяват зимите в Минесота? Много чудно. Тук има някаква крещяща непоследователност, която е така очебийна, че няма място за спор. Щом не могат да понасят нито физическите неудобства, нито техниката, ще им се наложи да направят известни компромиси. Те зависят от техниката и в същото време я осъждат. Сигурен съм, че това им е известно и то само допринася още повече да не им харесва цялото положение. Те не представят една логична теза, а само установяват цялото състояние на нещата. А сега в града влизат трима фермери, като заобикалят ъгъла в чисто нов пикап. Мога да се обзаложа, че при тях всичко е точно обратното. Те ще се показват с новия си камион, с трактора си и с новата перална машина, ще имат инструментите, необходими за поправката им, ако се развалят, и ще знаят как да ги използуват. Ценят техниката. А именно те са от ония, които най-малко се нуждаят от нея. Ако цялата техника утре откаже да действува, тия хора знаят как да се оправят. Трудно ще им е, но ще оцелеят. А Джон, Силвия, Крис и аз ще загинем за една седмица. Това осъждане на техниката си е неблагодарност, това е то.

Задънена улица все пак. Ако някой е неблагодарен и ти го наречеш неблагодарник, ами много хубаво, измислил си му прякор. Никакво разрешение не си намерил.

След половин час термометърът до вратата на хотела показва 53 градуса. Намирам ги в празната главна зала на ресторанта. Изглеждат неспокойни. Все пак, ако се съди по израженията им, май са в по-добро настроение и Джон казва оптимистично:

— Ще си облека всичко, което имам, ще се оправим. Излиза при мотоциклетите и като се връща, казва:

— Хич не ми се ще да разопаковам всички тия неща, но не бих желал още един преход като последния. — Заявява, че в тоалетната е страхотен студ, и понеже залата е празна, отива при една маса, разположена зад нас. Аз си седя край нашата, говоря със Силвия, после поглеждам към него и ето го издокаран в чифт бледосиньо егерово бельо. Хили се до ушите на това, колко глупаво изглежда. Гледам известно време очилата му, които лежат на масата, после казвам на Силвия:

— Гледай ти, само преди миг си седяхме тук и приказвахме със свръхчовека9… виж, ето му очилата… а сега изведнъж… Луиз10, смяташ ли, че?…