Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
Лори беше сигурна, че убийството е твърде неправдоподобно, и че не трябва да се безпокои за това, преди анализите на Питър да покажат свръхдоза инсулин или дигоксин, или някакво подобно лекарство, с каквото бяха свързани предишните болнични убийства. В края на краищата за това бяха токсикологическите анализи. От опит знаеше, че е рядко да не се открие някаква патология, дори у двадесет и осемгодишен и дори, ако аномалиите не са свързани със смъртта.
За да се подготви за такава вероятност се нуждаеше от колкото се може повече информация. Въпреки, че обичайният начин на действие в такъв случай е да се изчакат резултатите, тя реши да не чака, за да спести време. Импулсивно вдигна телефона и набра номера на съдебните следователи. Барт Арнолд вдигна на второто позвъняване.
— Аутопсирах Шон Макгилън тази сутрин — каза Лори. — Бил е пациент на „Манхатан Дженерал“. Бих искала копие от болничния му картон.
— Запознат съм със случая. Не сме ли ви изпратили онова, от което се нуждаете?
— Съдебно-следователският рапорт е тук, което е чудесно. Но за да бъда честна, ще ви кажа, че съм предприела „изследователска експедиция“. Аутопсията беше отрицателна и съм малко отчаяна. Пък и сроковете ме подпират.
— Ще ви изпратя картона веднага.
Лори остави слушалката, докато се мъчеше да измисли какво друго може да направи, ако всички резултати излязат отрицателни.
— Нещо не е наред ли? — попита Рива. Беше се приближила до стола й, докато разговаряше с Барт. — Понеже знаех колко си уморена, мислех си, че съм ти дала ясен случай. Съжалявам. Искаш ли да поговорим?
— За какво?
— За Джак и за онова, което е станало тази сутрин.
— Нямам голямо желание — отвърна Лори. Тя махна с ръка, сякаш да прогони досадна муха. — Няма повече за казване от онова, което с теб сме предъвквали милион пъти до втръсване. Истината е, че не искам да се забърквам в отношения без бъдеще, нещо, което правех през последните няколко години. Искам семейство. Толкова е просто. Предполагам, че това, което ме дразни, е че Джак се държи толкова безгрижно-весело, като пълен задник.
— Забелязах. Струва ми се, че е театър.
— Кой знае — поклати глава Лори и се засмя на себе си. — Много патетична съм станала. Както и да е, нека ти разкажа за случая Шон Макгилън. — Тя бързо свърза цялата история, включвайки подробностите, които бе обсъждала с родителите, а после и с Джак.
— Не прилича на убийство — каза категорично Рива.
— Знам. Това, което ме тревожи, е че няма да мога да изпълня обещанието, което дадох на родителите. Бях сигурна, че още днес ще мога да им кажа какво е убило сина им, а сега стоя и чакам да станат готови микроскопията и токсикологията. Това направо ме побърква.
— Ако това може да те утеши, според мен Джак е прав, че микроскопията може да ни даде ключа към загадката. Очаквах да откриеш патологията в сърцето, като се има предвид, че баща му е с повишени нива на холестерола и сърдечно заболяване.
В този миг телефонът иззвъня. Лори го вдигна в очакване на любопитна новина за някой от случаите си. Вместо това след първите няколко думи веждите й се вдигнаха изненадано. Тя ахна и се обърна към Рива, прошепвайки:
— Няма да повярваш! Баща ми!
Телефонните разговори на Лори се ограничаваха с обажданията на майка й, пък и това рядко се случваше, докато е на работа.
— Извинявай, ако те прекъсвам — каза д-р Шелдън Монтгомъри. Гласът му беше плътен, с лек английски акцент, макар никога да не бе живял във Великобритания.
— Не ме прекъсваш. На бюрото съм. — Беше невероятно любопитна за какво се обажда, но удържа на изкушението да попита направо, страхувайки се да не прозвучи враждебно. Отношенията между тях така и не станаха близки. Изцяло погълнат от себе си кардиохирург, баща й беше истински работохолик, който изискваше перфектност от всички — нещо, което го бе направило емоционално дистанциран. Лори напразно се беше опитвала да стигне до него, непрекъснато се стараеше да изпъкне в училище, за да му се хареса, но за съжаление така и не успя. После дойде внезапната смърт на брат й, за която Шелдън я обвиняваше. Така слабите връзки между тях бяха изтънели съвсем.
— В болницата съм — продължи баща й. Звучеше както обикновено, сякаш й говореше за времето. — Тук съм с майка ти.
— Какво прави мама в болницата? — попита Лори. Присъствието на Шелдън в болницата бе нещо в реда на нещата, макар да се бе пенсионирал от частната си практика, продължаваше да се отбива често в болницата Лори представа нямаше какво прави там. Майка й, Дороти, никога не ходеше там, макар да участваше в какви ли не мероприятия на болницата за набиране на средства. Последния път, преди петнайсет години, беше отишла за лифтинг на лицето.