Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
Тя се откъсна с усилие от тези мисли и се върна в настоящето. Не искаше да си спомня напразните си усилия да съживи брат си, студените му и безжизнени устни, когато ги докосна със своите.
— Би ли ми помогнала да го прехвърлим на количката? — попита Марвин. — Не е много тежък.
— Разбира се — кимна тя, доволна, че има с какво да се занимава. Няколко минути по-късно вече бяха в залата за аутопсии. Погледът й се спря върху кървавата пяна около устата на Дейвид и това отново я върна назад, към мъчителния спомен.
— Знаеше ли, че брат ти използва дрога? — попита я баща й. Лицето му беше зачервено от ярост, когато се приближи на сантиметри от нея и разтърси раменете й. — Отговори ми!
— Да — избърбори тя през сълзи. — Да, да.
— И ти ли използваш дрога?
— Не!
— А откъде си сигурна, че той го е правил?
— Разбрах случайно: намерих спринцовка, която беше взел от кабинета ти и беше пъхнал в несесера си.
Баща й замълча за миг, присви очи и устните му се извиха в тънка, жестока линия:
— Защо не ни каза? — прогърмя гласът му. — Ако ни беше казала, сега щеше да е жив.
— Не можах — изхлипа тя.
— Защо? Отговори ми!
— Защото… — Тя се разплака, но след това си пое дъх и продължи: — Защото той ми каза да не го правя. Накара ме да обещая. Каза, че няма да ми проговори, ако го издам.
— Е, обещанието ти го уби — изсъска баща й. — Това го уби точно толкова, колкото и проклетата дрога!
Една ръка стисна рамото й и тя подскочи. Обърна се и видя Марвин.
— Искаш ли нещо специално за този случай? — попита я той. — На мен ми изглежда съвсем ясен.
— Обикновеното. — Тя си пое дъх и се опита да се успокои. Знаеше, че трябва да държи ума си далеч от травмиращите спомени. Отвори папката и се съсредоточи върху рапорта, оставен от Джанис. Бяха открили тялото заедно с принадлежностите за дрога в Дъмпстър и се предполагаше, че Дейвид е умрял в някое наркоманско сборище и е бил изхвърлен оттам с остатъка от наркотика. Лори въздъхна. Това бе неприятната страна на работата й.
Час по-късно, облечена в ежедневното си облекло, тя се качи в задния асансьор. Свръхдозата беше рутинен случай, нямаше изненади; Дейвид Елрой бе показал следи от смърт, причинена от задушаване и повърхностен белодробен оток. Единственото сравнително интересно бяха намерените многобройни малки, несвързани наранявания в различни органи, което ги накара да предположат, че е прекарал многобройни инфекции предвид навиците си.
Когато старовремският асансьор прозвънна на петия етаж, Лори си помисли за Джак. Между двете аутопсии беше срещнала него и Вини, но той не си направи труда нито да я погледне, камо ли пък да я заговори. Макар да не й се искаше да си признае, Джак очевидно я игнорираше. Такова поведение не беше характерно за него. За деветте години, откак го познаваше, никога не се беше държал така.
Преди да се насочи към стаята си, Лори се отби в хистологичната лаборатория. В кафявата хартиена торбичка носеше тъканни и токсикологични проби от Макгилън. Не й отне много време да открие Морийн О’Конър. Пълната едрогърда червенокоска седеше пред микроскопа. Тя вдигна глава при появата на Лори и луничавото й лице се разтегна в усмивка.
— Е, какво имаме тук? — попита Морийн със силния си акцент и погледна към торбата в ръката й.
Лори се усмихна.
— Толкова ли съм предвидима?
— Ти и д-р Степълтън идвате само за едно — оставяте пробите и ги искате от днес за вчера. Но нека ти напомня едно нещо, сестрице: пациентите ви вече са мъртви, затова час по-рано, час по-късно… — Морийн се разсмя сърдечно и няколко от лаборантите се присъединиха към нея.
Жизнерадостното настроение на тази жена беше заразно и неизменно, независимо, че лабораторията страдаше от недостиг на пари и обстановката беше далеч от желаното. Лори отвори торбата и извади пробите.
— Може би, ако ти кажа защо ми трябват толкова бързо, това ще помогне.
— С цялата тази работа тук повече ще помогнат няколко допълнителни ръце, отколкото разговорите, но давай.
Лори започна да обяснява колко симпатични са родителите на Макгилън, колко внезапна е била смъртта му и как аутопсията не е показала никаква причина за този изненадващ край. Което я е накарало да си помисли, че резултатите от тестовете ще покажат нещо скрито.
— Ще видим какво можем да направим — въздъхна червенокосата жена. Обещавам ти да се заемем бързо.