Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
Сетне Стрелецът изведнъж проумя проблема. Първо, не ставаше въпрос просто да отнесе пликовете в своя свят, както бе сторил това с монетата. Монетата не бе прикрепена към тялото му, така както Затворникът бе привързал пликовете с леплива връв, за да прилепнат плътно към кожата. Лепливата връв бе само част от проблема. Затворникът не бе усетил липсата на една монета сред многото в джоба му, но когато разбереше, че това, заради което бе рискувал живота си, внезапно е изчезнало, направо щеше да откачи… и какво щеше да стане тогава?
Най-вероятно щеше да започне да се държи по възможно най-глупав начин, което щеше да го прати зад решетките веднага и щом го заловят да осквернява ритуала. След като пликовете под мишниците му бяха изчезнали, това вероятно щеше да го накара да реши, че наистина е полудял.
Въздушната карета — сега, когато се движеше по земята, приличаше на волска каруца — зави наляво. Стрелецът разбра, че трябва да направи нещо повече от прехвърлянето на предмети от един свят в друг; трябваше да установи контакт с Еди Дийн.
И то веднага.
9
Еди пъхна митническата декларация и паспорта в джоба на ризата си. Стоманената пружина продължаваше да се обтяга, нервите му не издържаха. Изведнъж в главата му прозвуча нечий глас. Не мисъл, а глас.
„Чуй ме, приятелче. Изслушай ме внимателно. Нека лицето ти не изразява нищо, което може да предизвика подозрения у тези жени-войници. Бог ми е свидетел, че те и бездруго са те взели на мушка.“
В първия момент Еди реши, че не е свалил слушалките и улавя някакво странно предаване от пилотската кабина. Но нали ги бе свалил преди пет минути?
Сетне си помисли, че някой е застанал зад него и му говори. Изви глава вляво, но не видя никого. Ще не ще, трябваше да приеме неприятната истина, че гласът идва от главата му.
Може би улавяше някакво предаване — на ултракъси вълни или пък във високочестотния обхват — благодарение на пломбите по зъбите си. Бе слушал достатъчно за подоб…
„Я се стегни, влечуго! И без това те подозират, не е необходимо да се държиш като луд!“
Той седна така, сякаш беше глътнал бастун. Гласът не принадлежеше на Хенри, но бе досущ като неговия. Брат му беше по-голям с осем години, след него се бе родила сестричката им, която сега беше само смътен спомен. Хенри бе на десет, а Еди на две годинки, когато кола блъсна и уби Селина. По-големият брат използваше този рязък заповеднически тон, когато видеше, че Еди прави нещо, което може да го изпрати преждевременно в ковчег от чам… както бе станало със Селина.
Какво, по дяволите, става тук?
„Не халюцинираш — заговори отново гласът в главата му. Не, това не бе гласът на Хенри — този бе по-сух… по-силен. Но приличаше на гласа на брат му… направо не беше за вярване. — Това първо. Няма да полудееш. Аз СЪМ друг човек.“
„Това телепатия ли е?“
Еди съзнаваше, че лицето му е напълно безизразно. Реши, че при тези обстоятелства определено трябва да бъде номиниран за наградата „Оскар“ за най-добър актьор. Погледна през илюминатора и видя самолетът да приближава терминала на „Делта“ на международното летище „Кенеди“.
„Не зная какво означава тази дума. Но зная, че тези жени във военни униформи са разбрали, че носиш…“
Настъпи пауза. Чувство — странно и необяснимо — че някакво привидение ровичка из мозъка му, все едно, че е енциклопедичен справочник.
„… хероин или кокаин. Не мога да кажа какво точно — може би е кокаин, защото носиш…“
— Какви жени във военни униформи? — прошепна Еди; поне така му се струваше. Всъщност нямаше представа, че говори на висок глас. — За какво, по дяволите, гово…
Отново изпита чувството, че някой му удря шамар… то бе толкова реално, че дори ушите му запищяха.
„Млъквай, тъпанар такъв!“
— Добре, добре!
Някой пак заровичка из мозъка му.
„Стюардесите — прошепна непознатият глас. — Разбираш ли? Нямам време да анализирам всяка твоя мисъл, Затворнико!“
— Как… — започна Еди, но веднага млъкна. — Как ме нарече?
„Няма значение. Само слушай. Не разполагаме с никакво време, Те знаят. Стюардесите знаят, че носиш кокаин.“
„Откъде са разбрали? Това е невъзможно!“
„Не зная как са научили, но в момента това няма никакво значение. Една от тях те издаде на кочияшите. Те ще съобщят на жреците, които ще изпълнят церемонията митнически формалности…“
Гласът в съзнанието му звучеше доста мистериозно, използваше странни думи…, но мисълта му бе ясна и недвусмислена. Макар лицето на Еди да остана безизразно, той стисна зъби и изпъшка.
Гласът му съобщаваше, че всичко е свършило. Дори не бе успял да слезе от самолета, а вече се бе провалил.