Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Танал, нашият гост е изключително настойчив по отношение на подозренията си. Дотолкова, че да ме убеди, че трябва да посветим сериозно внимание на откриването на източника на заплахата.
— Инвигилатор, намерението бунт или измяна ли е, или просто си имаме работа с крадец?
— Крадец според мен — отвърна Карос и погледна Раутос Хиванар.
Бузите на едрия мъж се издуха и той въздъхна тежко.
— Не съм сигурен. На повърхността изглежда, че си имаме работа с обсебен индивид, погълнат от алчност и съответно трупащ богатство. Но само като истински пари. И тъкмо поради това се оказва трудно да открием някаква следа. Никакви имущества, никаква показност, никакво перчене с привилегии. Вече, като скрито последствие, недостигът на пари най-сетне става забележим. Вярно, не е възникнала никаква реална заплаха за финансовата структура на империята. Все още. Но ако това изчерпване продължи… — Той поклати глава. — Ще започнем да чувстваме напрежението.
Танал се покашля и каза:
— Управителю, вие назначили ли сте свои агенти да проучат ситуацията?
Раутос се намръщи.
— Тръст „Свобода“ процъфтява точно защото членовете му се придържат към убеждението, че са най-силните играчи в една ненакърнима система. Доверието е изключително крехко качество, Танал Ятванар. Вярно, неколцина, които се занимават основно с финанси, са споделяли пред мен притесненията си. Друз Теникт и Баракта Илк например. Но засега все още нищо не е формализирано — никакво истинско подозрение, че нещо не е както трябва. Никой от двамата не е глупак обаче. — Хвърли поглед към прозореца зад Карос Инвиктад. — Разследването трябва да се проведе от Патриотистите, в пълна секретност. — Очите под тежките клепачи се спряха на Инвигилатора. — Разбирам, че напоследък избирате за свои обекти академици и схолари.
Скромно свиване на рамене и повдигане на вежди от страна на Карос Инвиктад.
— Многото пътища на измяната.
— Някои са членове на заможни и уважавани фамилии в Ледер.
— Не, Раутос, не и тези, които сме арестували.
— Вярно, но тези нещастни жертви имат приятели, Инвигилатор, които на свой ред се застъпват за тях пред мен.
— Е, да, приятелю. Деликатно е, наистина. Вече крачиш по най-тънката кожа на земята, с нищо освен кал отдолу. — Той изправи стола и отпусна ръце на писалището. — Все пак ще го обмисля. Може би скорошните масови арести са успели да усмирят разочарованието сред учените… или поне да поукротят по-енергичните от тях.
— Благодаря, Инвигилатор. Е, кой ще води разследванията ви?
— Как кой? Аз лично ще се заема.
— Венит Сатад, той чака долу в двора, може да служи за свръзка между вашата организация и мен за тази седмица. След това ще назнача някой друг.
— Добре. Седмичните донесения ще са достатъчно, поне в началото.
— Разбрахме се.
Раутос Хиванар стана. След миг Карос Инвиктад последва примера му.
Кабинетът изведнъж се оказа много претъпкан и Танал отстъпи назад, ядосан на страха, който се надигаше в него. „Нямам за какво да се боя от Раутос Хиванар. Нито от Карос. Аз съм довереното им лице, и на двамата. Те ми вярват.“
Карос Инвиктад беше на стъпка зад Раутос, с ръка на гърба му, докато управителят отваряше вратата. Раутос излезе, Карос се усмихна, каза му довиждане, онзи изпръхтя в отговор. Инвигилаторът затвори вратата и се обърна към Танал.
— Една от онези високоуважавани академици сега цапа чаршафите ви, Ятванар.
Танал примига.
— Сър, тя беше осъдена на Удавянето…
— Отменете наказанието. И се разпоредете да я почистят.
— Сър, но тя би могла да си спомни…
— От теб се очаква известна сдържаност, Танал Ятванар — каза хладно Карос Инвиктад. — Арестувай няколко дъщери на онези, които вече са в окови, проклет да си, и се забавлявай с тях. Ясен ли съм?
— Д-да, сър. Ако си спомни обаче…
— Тогава ще се наложат някои обезщетения, нали? Вярвам, че поддържаш финансите си в ред, Ятванар. Хайде, махай се от очите ми.
Танал излезе и чак тогава си пое дъх. „Кучият му син! Нямаше никакво предупреждение за нея, нали? Чия грешка е всичко това? Но мислиш да ме накараш аз да платя за това. За всичко. Ножът и Брадвата да те вземат, Инвиктад, няма да страдам сам. Няма.“
— В извратеността има определено очарование, не мислиш ли?
— Не.
— В края на краищата, колкото по-болна е душата, толкова по-сладка е разплатата.
— Стига да има разплата.
— Има централна точка, сигурен съм. И би трябвало да е самият център, според сметките ми. Може би самият опорен лост е сгрешен.
— Какви сметки?