Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Не. Но ти би трябвало, Аквитор.
„Предполагам, че да.“ Тръгна към чакащите роби.
Един от пленниците близо до Удинаас се беше привел към него и Серен чу прошепнатия въпрос:
— Онзи, високият убиец — не беше ли Бялата врана? Той беше, нали? Чувал съм, че…
— Нищо не си чувал — прекъсна го Удинаас и вдигна ръце, забелязал приближаващата се Серен. — С трите резеца — каза й. — Този, да. Блудния да ни вземе дано, никак не бързаш.
Тя завъртя ключа и първата пранга изщрака и се отвори.
— Вие двамата уж трябваше да крадете в една ферма — не да ви обкръжат ловци на роби.
— Ловците бяха вдигнали лагера си в проклетия двор — никой не се усмихваше над нас онази нощ.
Тя отвори другата пранга и Удинаас излезе от редицата и заразтърква червените отоци на китките си. Серен каза:
— Феар се опита да разубеди Силхас — разбираш, ако може да се съди по тези двамата, не е чудно, че едурите и андиите са водили десет хиляди войни.
Удинаас изсумтя и двамата тръгнаха към края на редицата при Кетъл.
— Феар негодува, че изгуби командването — отвърна той. — Това, че го отстъпи на Тайст Андий, прави загубата още по-лоша. Все още не е убеден, че през всички тези столетия измяната е била от другата страна. Че Скабандари първи е извадил ножа.
Серен Педак не отвърна. Застана пред Кетъл и се вгледа отгоре в зацапаното с кал момичешко лице. Състарените очи на детето бавно се вдигнаха и се взряха в нейните. Кетъл се усмихна.
— Липсваше ми.
— Лошо ли те насилиха? — попита я Серен, докато сваляше железните пранги.
— Мога да вървя. И кървенето спря. Това е добър знак, нали?
— Вероятно. — Но този разговор за насилието беше нежелан: Серен си имаше свои спомени, които я терзаеха във всеки миг на будност. — Ще останат белези, Кетъл.
— Да си жив е трудно. Винаги съм гладна и стъпалата ме болят.
„Мразя деца с тайни — особено деца с тайни, които самите те не съзнават. Открий правилните въпроси — няма никакъв друг начин да се направи това.“
— Какво друго те притеснява с това отново да си сред живите, Кетъл?
„И… как? Защо?“
— Това, че се чувствам мъничка.
Един роб задърпа дясната ръка на Серен. Старец. Пресягаше се за връзката ключове с жалка надежда в очите. Тя му ги подаде и каза:
— Освободи другите. — Той закима енергично и пръстите му трескаво зашариха по прангите. Тя отново се обърна към Кетъл. — Виж, това е чувство, което всички трябва да приемем. Твърде много от този свят се опълчва на усилията ни да го приспособим към онова, което би ни харесало. Да живееш означава да познаеш разочарование й безсилие.
— Все още искам да разкъсвам гърла, Серен. Лошо ли е това? Мисля, че трябва да е.
Чул думите на Кетъл, старецът се присви назад и удвои усилията си да се освободи. Зад него една жена изруга нетърпеливо.
Удинаас се беше качил в предния фургон и тършуваше из него за нещо, което може да им потрябва. Кетъл се затътри натам да му помогне.
— Трябва да се измъкнем от тази мъгла — измърмори Серен. — Прогизнала съм цялата. — Тръгна към фургона. — Побързайте. Ако ни намери нов отряд, може да изпаднем в беда.
„Особено след като Силхас Руин замина.“ Тайст Андий бе единствената причина да оцелеят дотук. Когато криенето й избягването не успееше, двата му меча запяваха злокобната си песен на унищожението. „Бялата врана.“
Изтекла беше една седмица, откакто за последен път бяха зърнали едури и ледерии, явно преследвачи. Търсеха предателя, Феар Сенгар. Търсеха изменника, Удинаас. Но Серен Педак беше озадачена — цели армии трябваше да ги преследват. Макар гонитбата да беше упорита, изглеждаше по-скоро настойчива, отколкото яростна. Силхас бе споменал веднъж, мимоходом, че К’риснан на императора правят ритуални магии, от онези, които трябва да те подмамят и хванат в клопката си. И че на изток ги дебнат клопки, както и около самия Ледерас. Онези на изток можеше да ги разбере, тъй като дивите земи отвъд империята през цялото време бяха тяхната крайна цел, където Феар — по причина, която така и не си беше направил труд да обясни — вярваше, че ще намери онова, което търсеше. Вяра, която Силхас Руин не оборваше. Но да обкръжат самия столичен град, това изумяваше Серен. „Сякаш Рулад е уплашен от своя брат.“
Удинаас скочи от предния фургон и тръгна към втория.
— Намерих монети — каза й. — Много. Би трябвало да вземем и конете — можем да ги продадем, щом минем от другата страна на прохода.
— При прохода има укрепление — рече Серен. — Може и да е без гарнизон, но няма гаранция за това, Удинаас. Ако пристигнем с коне и ни познаят…
— Заобикаляме го укреплението — отвърна той. — През нощта. Без да ни видят.