Вихърът на Жътваря

Неверието спрямо нелепото предизвикателство забави движението му. Оръжието бе излязло до средата от канията си, когато един от дългите мечове на странника изсвистя от ножницата и разпра гърлото на едура.

Другите петима воини изреваха от ярост, извадиха оръжията си и се втурнаха напред, десетимата ледерийски войници ги последваха.

Странникът изгледа как водачът рухва на земята и как кръвта швирва на фонтан в стелещата се над пътя речна мъгла. После извади другия меч и пристъпи, за да посрещне петимата едури. Трясък на оръжие — и изведнъж двете ледерийски оръжия в ръцете на странника запяха, писъкът им се извисяваше с всеки нов удар, който поемаха.

Двама от едурите залитнаха назад едновременно, и двамата смъртно ранени, единият в гърдите, другият с отпрана третина от скалпа. Вторият обърна гръб на продължаващия бой, наведе се, взе парчето коса и кост и закрачи замаян назад по пътя.

Падна нов едур, левият му крак бе посечен високо в бедрото. Останалите двама заотстъпваха и зареваха на ледериите, които вече стояха разколебани на три крачки зад мястото на боя.

Странникът тръгна напред. Парира забиването на едура вдясно с дългия меч в лявата си ръка, замахна наляво, изви китка и изтръгна оръжието от ръката на нападателя; после правото му забиване наниза върха на меча му в гърлото на едура. В същото време изпъна меча в дясната си ръка в лъжлив замах отгоре. Последният едур се изви назад да избегне удара и се опита да посече китката на странника. Но точно тогава дългият меч ловко се сниши, изби настрана късата сабя и в същия миг върхът прониза дясното око на воина, прекърши крехките кости на очната кухина и продължи навътре в мозъка.

В устрема си между двамата паднали едури странникът посече и най-близките двама ледерии и в следващия момент останалите осем се отказаха и побягнаха покрай фургоните — коларите вече скачаха от тях, обзети от паника, — а после покрай редицата зяпнали в изумление пленници. Бягаха и хвърляха оръжията си на пътя.

Един ледериец падна, спънат от някой от робите, и изведнъж робският синджир сякаш кипна. Робът скочи върху нещастния ледериец, усука синджира около врата му и стегна здраво. Ледериецът зарита, замята ръце, заора с пръсти в пръстта, но робът беше неумолим.

Силхас Руин, с мечовете, запели пронизително в ръцете му, се приближи до Удинаас, който продължаваше да души трупа.

— Вече можеш да спреш — каза албиносът Тайст Андий.

— Мога — отвърна Удинаас през стиснати зъби, — но няма. Този кучи син беше най-лошият от всички. Най-лошият.

— Душата му вече се дави в мъглата — каза Силхас Руин и хвърли поглед към двете фигури, които излязоха от храстите от южната страна на пътя.

— Души го, още! — извика Кетъл, окована малко по-натам. — Той ме нарани, тоя.

— Знам — изхриптя Удинаас. — Знам.

Силхас Руин се обърна към Кетъл.

— Наранил те е? Как?

— Обичайното — отвърна тя. — С онова нещо между краката му.

— А другите ледерии?

Тя поклати глава.

— Те само гледаха. И се смееха! Смееха се!