Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
Бяха изминали четири години, откакто започна работа при него, а все още не му бе разкрила нищо от личния си живот или миналото си. Той веднъж изпробва собствените си умения по „препро“, за да намери информация за нея. Дори проведе дълъг разговор с адвокат Холгер Палмгрен, който не изглеждаше особено изненадан да го види, но фактите, които накрая откри, не засилиха особено доверието му към нея. Никога не отвори дума за това и не го обсъди с нея, нито пък ѝ подсказа по някакъв начин, че се бе ровил в личния ѝ живот. Вместо това прикри притеснението си и засили бдителността си.
САЛАНДЕР и Армански постигнаха споразумение преди края на тази странна вечер. За в бъдеще тя щеше да прави проучвания за него на хонорар. Освен това всеки месец щеше да получава една твърда сума, независимо дали има работа, или не. Реалният ѝ доход зависеше от сумата, която тя сама щеше да определи за изпълнение на дадена задача. Сама щеше да избира методите си на работа, но в замяна на това се задължаваше никога да не му създава неприятности или да скандализира „Милтън Секюрити“ с действията си.
Според Армански това бе най-изгодното решение за него, за компанията и за самата Саландер. Той съкрати проблематичния отдел ПП до един служител на постоянен щат – по-възрастен сътрудник, който поемаше обикновените рутинни случаи и отговаряше за отчетите за кредитоспособността. Всички заплетени и трудни задачи даваше на Саландер или, ако нещата наистина тръгнеха на зле, на още няколко външни агенти на хонорар, които имаха собствена практика, така че „Милтън Секюрити“ не носеше отговорност за тях. Тъй като Армански често се ползваше от услугите ѝ, Саландер получаваше доста голяма заплата. Сумата можеше да е значително по-висока, но Саландер работеше, само когато поискаше а позицията ѝ бе, че ако на Армански това не му харесва, може да я уволни.
Армански я приемаше такава, каквато е, но не ѝ позволяваше да се среща с клиентите. Изключенията от това правило бяха рядкост, но днешният случай бе именно такъв.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР си бе облякла черна тениска с щампирано изображение на някакво извънземно с кучешки зъби и надпис I am also an alien[23]. Носеше още черна пола с разпран шев, захабено черно кожено яке до кръста, обкован с нитове колан, груби ботуши „Доктор Мартен“ и три четвърти чорапи на зелени и червени райета. Бе се гримирала в такава цветова гама, че човек можеше да реши, че е далтонистка. С други думи, бе необичайно спретната.
Армански въздъхна и погледна третия човек в стаята – консервативно облечения клиент с очила с дебели стъкла. Адвокат Дирх Фроде бе шейсет и осем годишен и бе настоял лично да се срещне със служителя, който бе направил проучването, и да му зададе някои въпроси. Армански се бе опитал да предотврати срещата с уклончиви извинения от рода на това, че Саландер е настинала, заминала в командировка или затрупана с работа. Фроде тутакси бе отговорил, че това няма значение – работата не била спешна и той спокойно можел да изчака няколко дни. Армански бе изпсувал наум, но накрая не му бе останал друг избор освен да ги срещне. В настоящия момент адвокат Фроде седеше в кабинета му и оглеждаше Лисбет Саландер с нескрита възхита. Тя отвърна на погледа му без особена емоция.
Армански въздъхна още веднъж и погледна папката, която Саландер бе оставила на бюрото му. На нея бе написано КАРЛ МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ. Следваше красиво изписан единен граждански номер. Той произнесе името на глас. Адвокат Фроде излезе от опиянението си и обърна поглед към Армански.
– И така, какво можете да ми кажете за Микаел Блумквист? – попита той.
– Това е госпожица Саландер, автор на доклада – Армански се поколеба за миг, след това продължи с усмивка, която трябваше да е непринудена, но вместо това се получи ужасно извинителна. – Не се подвеждайте от възрастта ѝ. Тя може да е млада, но също така е и най-добрият ни агент.
– Не се и съмнявам – отвърна Фроде сухо, а интонацията му говореше за обратното. – Разкажете ми какво е открила.
Очевидно бе, че адвокат Фроде няма ни най-малка идея как да се държи с Лисбет Саландер и се опитва да навлезе в по-позната територия, като задава въпроса на Армански, сякаш нея изобщо я няма в стаята. Тя се възползва от момента и направи голям балон с дъвката си. Преди Армански да успее да отговори, Лисбет се обърна към началника си, сякаш Фроде не съществуваше.
– Би ли могъл да попиташ клиента коя версия предпочита да чуе – кратката или дългата?
Адвокат Фроде веднага осъзна, че бе оплел конците. Настъпи кратка мъчителна тишина, след което той се обърна към Лисбет Саландер и се опита да замаже положението, като премине към един по-приятелски покровителствен тон.