Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
Армански скоро осъзна, че въпреки разговорите за развитие, предложенията за спецкурсове по време на работа и всички останали средства за убеждение Лисбет Саландер нямаше никакво намерение да възприеме обичайните методи на работа в „Милтън“. Това поставяше началника ѝ пред трудноразрешима дилема.
Тя продължаваше да бъде трън в очите на останалите служители на компанията. Армански бе наясно, че не би позволил на друг от подчинените си да идва и да си тръгва от работа, когато си поиска, и че при нормални обстоятелства би му поставил ултиматум да промени поведението си. Освен това обаче осъзнаваше, че ако постъпеше така с Лисбет Саландер или я заплашеше с уволнение, тя просто щеше да вдигне рамене. Следователно той трябваше или да се отърве от нея, или да приеме, че тя не е като всички останали.
ОЩЕ ПО-ГОЛЯМ проблем за Армански представляваше фактът, че той не беше наясно със собствените си чувства към младата жена. Тя бе като неприятен сърбеж – хем те влудява, хем те кара да се чешеш. Не бе сексуално привличане, поне Армански не смяташе така. Жените, които обикновено привличаха погледа му, бяха руси и закръглени, с пухкави устни, които подклаждаха въображението му, а освен това от двайсет години бе женен за една финландка на име Ритва, която, макар и вече на средна възраст, отговаряше на всяко едно от тези изисквания. Никога не ѝ бе изневерявал. Е, не липсваха отделни случки, които биха могли да оставят грешно впечатление у съпругата му, но бракът им като цяло бе щастлив. Имаше и две дъщери на възрастта на Саландер. Във всеки случай не се интересуваше от плоски девойки, които отдалеч можеха да бъдат взети за кльощави младежи. Не му беше в стила.
Въпреки това вече няколко пъти бе имал неуместни фантазии за Лисбет Саландер и трябваше да признае, че изпитваше известно вълнение в нейно присъствие. Той обаче смяташе, че това привличане се дължи на различността ѝ. По същия начин би могъл да се влюби в рисунка на гръцка приказна нимфа. Саландер олицетворяваше един нереален живот, който го очароваше, въпреки че не можеше да стане част от него, а и тя не би му позволила.
Веднъж Армански бе седнал в едно кафене на площада в Гамла стан, когато Лисбет Саландер бавно се появи на хоризонта и седна на една маса в противоположния край на заведението. Бе в компанията на три момичета и едно момче, които бяха облечени почти еднакво. Армански я бе наблюдавал любопитно. Изглеждаше също толкова резервирана, колкото на работното си място, но всъщност се засмя на нещо, което момичето с пурпурночервената коса разказа.
Армански се чудеше как би реагирала Саландер, ако един ден той се появеше в офиса със зелена коса, изтъркани дънки и обсипано с капси кожено яке. Дали щеше да го приеме като равен? Може би – тя се държеше така, сякаш нищо от заобикалящия я свят не я засягаше. Най-вероятно просто би му се изсмяла.
Бе седяла с гръб към него, без да се обърне нито веднъж – явно не подозираше, че той е там. Армански се почувства странно притеснен от близостта ѝ, а когато след известно време се изправи, за да си тръгне незабелязано, тя внезапно извърна глава и погледна право към него, сякаш през цялото време бе знаела, че той е там, и го бе следила с радара си. Тя толкова ненадейно беше впила очи в него, че той се почувства така, сякаш го бяха нападнали. Направи се, че не я забелязва, и се отдалечи с бързи крачки. Тя не го поздрави, но продължи да изгаря гърба му с поглед чак докато той не сви зад ъгъла.
Саландер се смееше рядко, кажи-речи почти не ѝ се случваше. На Армански обаче му се струваше, че с времето тя омекна. Беше, меко казано, доста суха, но се случваше по устните ѝ да пробяга крива, иронична усмивка.
Армански понякога се чувстваше толкова провокиран от безчувствеността ѝ, че му се искаше да я хване, да я разтърси и да проникне под черупката ѝ, за да успее да спечели нейното приятелство или поне уважението ѝ.
Един път, след като вече бе работила за него в продължение на девет месеца, той се опита да обсъди чувствата си с нея. Това се случи през една декемврийска вечер на коледното парти на „Милтън Секюрити“, а той бе пиян както никога. Не беше казал нищо неприлично – просто се бе опитал да сподели, че я харесва. Най-вече му се искаше да ѝ обясни, че изпитва към нея бащински чувства и че тя винаги може да се обърне за помощ към него и да разчита на дискретността му. Дори се бе опитал да я прегърне. Съвсем по приятелски, разбира се.