Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
Тя се беше изтръгнала от непохватната му прегръдка и бе напуснала тържеството. Известно време не идваше на работа и не си вдигаше телефона. За Драган Армански отсъствието ѝ бе живо мъчение, дори наказание. Нямаше с кого да сподели как се чувства. За първи път с ужас ясно осъзна какво унищожително въздействие има върху него Лисбет Саландер.
Саландер се завърна една януарска вечер три седмици по-късно, когато Армански бе останал след работно време, за да прегледа годишния отчет. Влезе в кабинета му съвсем безшумно, като призрак, така че той изведнъж забеляза, че тя стои в сумрака до вратата и го гледа. Той нямаше представа кога бе дошла.
– Искаш ли кафе? – попита го тя.
След това затвори вратата и му подаде чаша еспресо от кафемашината в стола. Той я пое мълчаливо. Изпита едновременно облекчение и страх, като я видя как затръшва вратата с крак, сяда в креслото за посетители и впива очи в него. След това Саландер му зададе забранения въпрос така директно, че той нито можеше да отговори шеговито, нито можеше да се измъкне по какъвто и да било начин.
– Драган, желаеш ли ме?
Армански остана като парализиран и се чудеше какво да отговори. Първият му импулс бе да отрече и така евентуално да я нарани. След това забеляза погледа ѝ и осъзна, че тя за първи път му задаваше личен въпрос. Беше напълно сериозна и щеше да приеме всеки опит за шега от негова страна като лична обида. Искаше да говори с него. Той се чудеше колко дълго бе събирала смелост да му зададе този въпрос. Остави бавно химикалката си на масата и се облегна назад. Най-накрая се отпусна.
– Какво те кара да мислиш така? – попита той.
– Начинът, по който ме гледаш, и начинът, по който не ме гледаш. Както и всичките онези пъти, когато понечваше да протегнеш ръка и да ме докоснеш, но нещо те спираше.
Той внезапно ѝ се усмихна.
– Винаги съм имал чувството, че ще ми отхапеш ръката, ако те пипна дори с пръст.
Тя не отвърна на усмивката му. Изчакваше.
– Лисбет, аз съм твой началник и дори да изпитвам привличане към теб, никога не бих направил каквото и да било в тази посока.
Тя все още чакаше.
– Ако трябва да съм честен, имало е моменти, в които съм усещал такова привличане. Не мога да обясня защо, но това е факт. Аз много те харесвам по някаква непонятна дори и за мен причина, но не искам да спя с теб.
– Добре. Защото това никога не би се случило.
Армански се разсмя. Това бе първият път, когато Саландер му казваше нещо лично, макар че то бе възможно най-лошото, което един мъж можеше да чуе. Той се опита да намери най-подходящия отговор.
– Лисбет, много добре разбирам, че един старец над петдесет не би могъл да привлече вниманието ти.
– Не, не се интересувам от старци над петдесет, които освен това са ми и началници – тя вдигна ръка. – Чакай, остави ме да довърша. Понякога се държиш глупаво и си досадно бюрократичен, но освен това си и привлекателен мъж… И аз понякога също усещам… Само че си мой началник, познавам съпругата ти и бих искала да продължа да работя за теб, така че най-глупавото, което мога да направя, е да те изчукам.
Армански седеше притихнал и не смееше да диша.
– Давам си сметка какво направи за мен и съм ти благодарна. Оценявам, че ти победи предразсъдъците си и ми даде шанс. Но не искам да си ми любовник, а същевременно не можеш и да си ми баща.
Тя замлъкна. След малко Армански въздъхна тежко.
– А какъв искаш да ти бъда?
– Просто искам да продължа да работя за теб. Ако, разбира се, ти нямаш нищо против.
Той кимна, след което ѝ отговори толкова откровено, колкото му стигна смелостта.
– Много бих искал да продължиш да работиш за мен. Но освен това ми се иска да ме смяташ за свой приятел и да ми вярваш.
Тя кимна.
– Ти не си от хората, които предразполагат другите към приятелство – рече той изведнъж. Тя помръкна леко, но той продължи неумолимо: – Наясно съм, че не искаш никой да ти се бърка в живота, и ще се опитам да не го правя. Но имаш ли нещо против да продължа да те харесвам?
Саландер мисли доста дълго. После му отговори, като се изправи, заобиколи бюрото му и го прегърна. Той буквално бе потресен. Хвана я за ръката, едва когато тя го пусна.
– Можем ли да сме приятели? – попита той.
Тя отново кимна.
Това бе единственият път, когато прояви нежност към него и когато изобщо го докосна. Споменът за този миг стопляше сърцето на Армански.