Тъгата на сукубата

— Значи ти мислиш, че този ловец е аматьор, защото… — подхвана Коди и млъкна, явно не беше съвсем убеден от аналогията с яйцето.

— Защото всеки разбиращ от занаята си ловец на вампири знае това и не би използвал кол. Този човек е абсолютен новак.

— Първо — посъветвах аз Питър, — не казвай «разбиращ от занаята си». Изразът вече не се употребява и звучи старомодно. Второ, може би този ловец просто иска да изпробва изпитан метод или нещо подобно. Дори и да е новак, има ли значение, след като се е справил с Дуейн?

Питър вдигна рамене:

— Дуейн беше арогантен задник. Вампирите могат да усещат, когато наблизо има ловец. Като прибавим и липсата на опит на онзи, Дуейн никога не би трябвало да бъде очистен. Беше глупав.

Понечих да възразя. Щях да съм сред първите, съгласили се, че Дуейн е арогантен задник, но съвсем не беше глупав. Безсмъртните като нас не можеха да живеят толкова дълго и да станат свидетели на толкова много неща, без да се сдобият с основни знания и улично тарикатство. Ние, тъй да се каже, пораствахме бързо. Сред разсъжденията ми напираше друг въпрос:

— Могат ли тези ловци да навредят на други безсмъртни? Или само на вампири?

— Доколкото зная, само на вампири.

Нещо не се връзваше между коментарите на Питър и тези на Джером. Не можех да схвана какво точно ме притесняваше, така че запазих опасенията за себе си, докато другите разговаряха. След като с известно разочарование решиха, че не съм наранила никого, темата за ловеца на вампири бе изоставена. Коди и Хю изглеждаха доволни да приемат теорията на Питър, че един ловец аматьор не представлява реална заплаха.

— И двамата бъдете внимателни — предупредих аз вампирите, докато се приготвяха да тръгват. — Новак или не, резултатът е, че Дуейн все пак е мъртъв.

— Да, мамо — отговори Питър, докато си обличаше палтото.

Хвърлих остър поглед на Коди и той леко се сви. Беше по-лесен за манипулиране от наставника си.

— Ще внимавам, Джорджина.

— Обади ми се, ако се случи нещо странно.

Той кимна, вследствие на което Питър завъртя очи.

— Хайде — каза по-старият вампир, — да се погрижим за вечерята.

Това ме накара да се усмихна. Повечето хора може и да се ужасяваха, че вампирите трябва да си намерят нещо за вечеря, но аз знаех по-добре. Питър и Коди мразеха да преследват хора. Случваше се, но в тези случаи рядко убиваха някого. Повечето от хранителните им запаси представляваха сурово месо, купено от месарницата. Също като мен, те се отнасяха небрежно към демонските си професии.

— Хю — остро изрекох, тъкмо когато той се канеше да последва вампирите. — Само за момент, ако обичаш.

Преди да излязат, вампирите му хвърлиха пълен със съчувствие поглед. Импът направи гримаса, затвори вратата и се обърна към мен.

— Хю, дадох ти ключ, но само за спешни случаи.

— Убийството на вампир не е ли спешен случай?

— Сериозна съм. Достатъчно лошо е, че Джером и Картър могат да се телепортират тук. Не е нужно да отваряш дома ми за Господ и целия свят.