Пробуждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Пробуждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Воинът…
Чувството за дълг изпълва мислите на Вен. Той трябва да служи като връзка на хората с атлантите във войната срещу вампирите. Неговото оръжие е мечът, а не дипломацията. Но когато е на мисия, за да открие „Сърцето на нереидата“ — рубин с безмерна сила — ще му е нужна всяка частица самоконтрол, която притежава, за да устои на силния копнеж към красивата вещица, избрана да работи с него.
И вещицата…
Сърцето на Ерин е изпълнено с желание за мъст. Тя живее единствено за шанса да отмъсти на онези, които са убили семейството й. Сега Ерин ще трябва да се съюзи с легендарния атлантски воин, чието тъмно желание заплашва да срине всички бариери, които е издигнала пред чувствата… и сърцето си. Уловени в капана на променящите се съюзи, колко дълго ще могат Вен и Ерин да устоят на пробудената страст помежду им?
Коленете на Ерин се подкосиха за втори път гази нощ и тя почти падна на земята.
— Какво? Кой? Сестра ми? Коя сестра? Това е лъжа! Щях да знам… щях да я почувствам… аз… аз — тя погледна към Лилиан умолително, но побелялата вещица просто стоеше там и кимаше с глава в знак на съгласие. — Не! Не, грешите. Щях да знам. Някак щях да разбера…
— Истина е, Ерин — отвърна Дженай, прекъсвайки отчаяните й опити да го отрече, — сестра ти Диърдри е вампир.
Глава 5
Сиатъл
Ерин застана пред огромната крайбрежна тухлена сграда и хвана здраво картонения поднос и хартиената торба, за да провери отново адреса. Това, че предишната вечер не можа да мигне, изобщо не бе изненадващо, като се има предвид нападението и невероятната новина за Диърдри. Тя преглътна трудно заради буцата в гърлото си. Не можеше да е истина. Те трябваше да грешат и Ерин щеше да го докаже. Диърдри никога не би избрала да продължи живота си като вампир.
Тя се пребори със сълзите и остави болката настрана, за да се справи с нея по-късно. Вече имаше десетгодишна практика с тази техника.
Къщата на Вен приличаше повече на склад, отколкото на дом. Той й се бе обадил, за да се извини, че си е тръгнал толкова внезапно предната вечер, а след това я бе поканил да обсъдят предстоящия им съюз. Бе направил някакъв неясен коментар да не се притеснява, защото сигурността й била гарантирана. Тя знаеше, че вампирите не излизат през деня, а и бе нащрек за някое ново нападение от вещици, така че и без това не се притесняваше.
Отново погледна нагоре към четириетажната внушителна сграда и поклати глава. Това вероятно бе като онези модерни складове в централната част на града. Може би Вен притежава само част от нея?
Масивната метална врата имаше само един звънец и когато тя го натисна, чу как в сградата закънтя приглушен звук като от удряне на гонг. Само след секунди вратата се отвори широко и Вен застана пред нея облечен само с дънки, а влажната коса докосваше раменете му.
Ерин затвори уста, щом осъзна, че го е зяпнала. Не всеки ден се сблъскваше с подобен гръден кош. Милостива Богиньо, какво тяло имаше този мъж. Изваяно, гладко. С необичайна татуировка високо от лявата страна на гърдите му, която възбуди любопитството й, макар че не си падаше много по татуировки. Кръг, триъгълник и някакъв символ, който преминаваше през тях.
Тя премести поглед по-нагоре, леко изчервена, но спря да се притеснява какво ще си помисли той за влюбения й поглед, щом видя лицето му и сънливата загриженост в очите му. Опалите върху пръстите й заблестяха и запяха, но тя заключи ума си за техния зов. Не и днес. Сега нямаше време за странните песни на камъните.
— Изглеждаш така, както аз се чувствам — напълно скапан — изтърси тя.
Той примигна срещу нея, но точно тогава видя какво държеше в ръцете си и изглежда се разсъни малко.
— Боже, благодаря ти. Донесла си кафе? Ти си истински ангел.
Тя се усмихна на доволното изражение, изписано на лицето му.
— Не, аз съм вещица, но благодаря за комплимента. Ще ме поканиш ли вътре или ще закусваме на прага ти?
Той се отдръпна бързо и задържа вратата, за да може тя да влезе.
— Извинявай. Като парцал съм. Спах само час. В тази чанта има ли храна?
Той взе от нея подноса, в който имаше четири големи латета, наведе глава над чашите и вдиша дълбоко, ритайки вратата с големия си, бос крак.
— Какво блаженство.
— Надявам се, че харесваш лате. Не знаех дали няма да са прекалено момичешки за големия, жилав атлантски воин, но ако е така, тогава ще има повече за мен — каза тя и стомахът й се сви от глад.
Трябваше да хапне един от сладкишите, докато идваше насам, за да облекчи галона — или по-скоро шестте такива — стомашни киселини, които се бунтуваха там.
— Донесох и различни сладкиши — каза тя и се огледа наоколо из огромното фоайе.
Прозорците на покрива пропускаха слабата зимна светлина към тях. По-напред сградата бе разделена на етажи в странен просторен архитектурен стил. Метални прегради, стени и прагове в индустриален стил опасваха коридора.
— Достатъчно съм сигурен в мъжествеността си, че да си позволя да пия префърцунени кафета — каза той и се ухили насреща й. — Ела.
Той я поведе надолу по коридора и Ерин опита с всички сили да не забелязва, колко невероятно мускулест бе гърбът му. Както и че тази внушителна стена от мускули преминаваше в наистина страхотен задник.