Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
След хотела проследи Броуди до жилището му и поговори с възрастния портиер. Той явно не харесваше англичанина и Ангълтън се възползва от случая, за да спечели доверието му. Пусна му малко пари, които щяха да улеснят нещата, когато се наложи да огледа апартамента на Броуди, а това щеше да стане скоро. Да, изключително полезна вечер. Парченце по парченце по парченце.
Отпи отново от колата и огледа останалите посетители в кафенето. Някои пушеха наргилета, други играеха на домино, бяха само мъже. Момчето отново мина покрай него и очите на Ангълтън отново го проследиха. В ума му лениво започнаха да прелитат сценарии за прегръдки, мокрота и пот. Усмихна се и тръсна глава, после подхвърли малко пари на масата и излезе. Макар да имаше свои нужди, нямаше никакво намерение да ги задоволява на подобно място. Може би като се върне в Щатите… засега щеше да разчита на собствената си ръка. Такива бяха правилата му: не пий водата, не яж храната и най-вече изобщо никакви момчета, колкото и да са изкусителни.
8.
Фрея кацна на международното летище в Кайро в осем сутринта местно време. На изхода я чакаше Моли Кирнан, приятелка на Алекс, която й се бе обадила преди два дни да й съобщи за смъртта й.
Беше доста над петдесет, със сивееща руса коса, спортни обувки и златно кръстче на шията. Прегърна Фрея и й изказа съболезнованията си за загубата й. После я хвана под ръка и я поведе от международното летище към вътрешните линии. Алекс бе живяла в оазиса Дакла и там на другия ден щеше да е погребението й.
— Сигурна ли сте, че не искате да останете в Кайро и да заминете с мене утре? — попита Кирнан. — Имам легло за гости.
Фрея я увери, че оценява гостоприемството й, но настоя, че иска да тръгне веднага. Желанието й беше да види сестра си още веднъж преди погребението и да се сбогува с нея.
— Разбира се, миличка — съгласи се възрастната жена. — Захир ал-Сабри ще ви посрещне, той беше сътрудник на Алекс. Добър човек е, макар и малко начумерен. Той ще ви заведе първо в болницата, а после в къщата й. Но ако ви трябва нещо, каквото и да е…
И подаде на Фрея визитка:
Моли Кирнан,
регионален координатор,
Агенция на САЩ за международно развитие
На гърба беше записан номерът на мобилния й телефон.
На летището на вътрешни линии Фрея бе една от четиримата пътници. Кирнан показа някаква служебна карта, заговори на арабски и й разрешиха да я придружи и по-навътре. Зачакаха да обявят полета й без да си кажат кой знае какво. Едва когато пътниците тръгнаха към вратата, Фрея каза онова, което я ядеше, откакто разбра за смъртта на сестра си:
— Просто не мога да повярвам, че Алекс се е самоубила. Не мога. Тя изобщо не е такъв човек.
И да беше очаквала отговор, не го получи. Кирнан само я прегърна отново, погали я по косата и с едно последно „още веднъж моите съболезнования“ се извърна и си тръгна.
Самолетът излетя и Фрея се загледа разсеяно в пустинята отдолу — безкрайна шир от мръсножълт пясък, който се губеше сред омарата в далечината.
Тук-там повърхността се прекъсваше от отдавна пресъхнали пустинни потоци, но на повечето места си оставаше изцяло еднообразна. Безлюдна, пуста, изоставена — както се чувстваше и тя самата.
Свръхдоза морфин — с това се беше убила Алекс, Фрея не знаеше подробностите, а и не искаше да ги научи, беше прекалено болезнено. Алекс страдаше от множествена склероза, особено неприятна разновидност, и вече бе загубила движението на двата си крака, едната ръка, както и част от зрението си — господи, беше толкова жестоко.
— Вече не го издържаше — каза Моли Кирнан, когато се обади да й съобщи. — Не можеше да продължава така. Реши да действа, докато още е в състояние.
Това не приличаше на Алекс, каквато я познаваше Фрея. Тя не би се отказала така, без бой. И все пак Фрея се опираше единствено на спомените си — Алекс от детството им с тетрадките и колекцията от камъни, със стария военен компас от битката при Иво Джима. Алекс, която я притискаше до себе си на погребението на родителите им, която бе зарязала кариерата си, за да се грижи за нея, да я обича и да я издържа. Една Алекс от миналото. Една загубена Алекс. Бяха изминали седем години, откакто разговаряха за последен път, и кой знае колко се беше променила сестра й през това време.