Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
— Благодаря, но трябва да се върна вътре.
Вдига палец и посочва назад през рамото си. Очите ми следват посоката и стигат до една зашеметяващо красива червенокоса дама с най-блестящата черна рокля, която някога съм виждала, плюс обувки с високи токчета и без пети.
Тя се усмихва в отговор на натрапчивия ми поглед, но това не прилича на истинска усмивка. Просто леко повдига и завива нагоре крайчетата на блестящо розовите си устни, а очите й са прекалено далече, за да мога да видя какво става там. Но има нещо в изражението й, може би в накланянето на брадичката, което е толкова явно подигравателно, че бързо отмествам поглед от нея. Сякаш гледката на мен и Деймън, застанали един до друг, е изключително смешна.
Обръщам се към него и подскачам уплашено, когато се оказвам съвсем близо до него, а влажните му и леко раздалечени устни приближават на сантиметри от моите. Той прокарва пръсти по скулите ми, после зад ухото и изведнъж изважда оттам едно червено лале.
Когато идвам на себе си от изненадата, вече съм сама, а той тъкмо влиза в ресторанта със своята дама.
Взирам се в лалето, докосвам кадифените му червени листенца и се чудя откъде е могло да се вземе, особено сега, когато от пролетта ни делят цели два сезона.
И чак когато се прибирам в стаята си и оставам сама, си спомням, че червенокосата също нямаше аура.
Трябва да съм спала много дълбоко, защото когато чувам, че някой се движи из стаята, се чувствам толкова отпаднала и замаяна, че дори не мога да отворя очите си.
— Райли — измърморвам, — ти ли си?
Тя не отговаря и аз се сещам, че е решила отново да си прави шеги с мен. Само че този път съм прекалено изтощена за игричките й, хващам другата възглавница и покривам главата си с нея.
Но я чувам отново и проплаквам жаловито:
— Виж, Райли, страшно съм уморена, наистина. Съжалявам, че се държах лошо с теб, и съжалявам, ако съм те разстроила, но просто не мога да се занимавам с това в… — Вдигам възглавницата и отварям едно око, за да видя часа — в три и четирийсет и пет сутринта. Защо не се върнеш там, където се връщаш обикновено, и не отложиш номерата си за по-нормален час? Ако искаш, може да се появиш в онази рокля, която облякох за дипломирането си в осми клас. Обещавам, че няма да кажа на никого. Честна скаутска.
Само че, докато казвам всичко това, вече се разсънвам. Мятам възглавницата на пода, вглеждам се в сянката й, която седи на стола до бюрото и ми се смее, и се питам кое е толкова важно и спешно, че не може да дочака сутринта.
— Вече ти се извиних, нали? Какво искаш още?
— Можеш ли да ме видиш? — пита тя и се отдръпва от бюрото.
— Разбира се, че мо… — но спирам по средата на думата, защото разбирам, че това не е нейният глас.
Осма глава
Аз виждам мъртвите. Навсякъде. На улицата, на плажа, в моловете, в ресторантите, по коридорите, в училище, на опашката в бюфета и пред лекарския кабинет, макар че никога не съм ги срещала при зъболекаря. Но за разлика от призрачните образи, които дават по телевизията и във филмите, те не ме безпокоят и не искат помощта ми, не ме спират, за да си побъбрим. Най-много да ми се усмихнат и да ми махнат с ръка, когато разберат, че ги виждам. Като повечето хора, те също обичат да бъдат забелязвани.
Но гласът в стаята ми не принадлежи на призрак. Определено. И не е на Райли. Гласът в стаята ми е на Деймън.
Така разбрах, че сънувам.
— Здрасти — усмихва се той и сяда на мястото до мен секунди след биенето на звънеца, но понеже това е часът на господин Робинс, не може да се каже, че е закъснял.
Аз кимам, като се опитвам да изглеждам спокойна и естествена и абсолютно незаинтересована. И да скрия истината, че съм хлътнала дотолкова, че го сънувам.
— Леля ти е много симпатична — поглежда ме той и започва да почуква химикалката си в чина, да натиска пружината и за отваряне и затваряне и това непрекъснато „клик–клик–клик“ направо ме влудява.
— Да, голяма работа е — казвам под носа си, проклинам наум господин Робинс, който още се бави в тоалетната, и го призовавам да прибере най-накрая тая бутилка и да влезе в час.
— Аз също не живея със семейството си — казва Деймън и гласът му спира всички други шумове в стаята. Спира и мислите ми.
Сега пък започва да върти химикалката между пръстите си, обръща я веднъж, и още веднъж, и още, с точни и уверени движения.
Стискам устни и бръквам в тайния джоб с айпода, като се чудя дали няма да е грубо, ако го включа и блокирам и неговия глас.